BESTIES , YOONMIN

one hundred and twenty two

джимин се бе свил на топка до стената и чакаше лекарите да излязат от спешното. чакаше с бавна крачка да се приближат до него и да му кажат: ''вашият приятел е добре и няма опасност за живота му.''

но каква бе гаранцията, че наистина това ще са думите, които те ще изрекат? никаква.

джимин го бе страх. трепереше. плачеше. и най-вече се обвиняваше. смяташе, че той бе виновен за случилото се. знаеше, че не трябва юнги да се замесва с чонгкук. бе наясно, че кук бе опасен, но все пак не успя да спре случилото се. болката в гърдите му го разкъсваше малко по малко.

учителката, която бе повикала бърза помощ за юнги, се опитваше да успокои джимин, но и самата тя знаеше, че това няма как да се случи.

- джимин! - изведнъж някой извика името на малкия, който се обърна и видя как джин, на когото се бе обадил по-рано, тичаше към него. - какво става? къде е юнги? как е той?

джимин не му отговори. само извърна поглед и сви глава на долу, продължавайки да плаче. сокджин въздиша и побърза да прегърне момчето пред него, опитвайки се да успокои и него, и себе си.