BESTIES , YOONMIN

one hundred and twenty three

в коридора се бяха насъбрали всички близки на юнги. майка му и баща му седяха на столовете пред спешното, като г-жа мин не спираше да плаче, а съпругът и я потупваше по рамото и и казваше: ''всичко ще бъде наред, нашият юнги е силен''. жената само кимаше и си поемаше дълбоко въздух, но след това продължаваше да плаче. 

хосок и техьонг седяха до тях, сгушени един в друг. те галеше косата на приятеля си с едната си ръка, а с другата нежно триеше сълзите от очите му, които падаха бавно една по една. 

намджун, джин и уенди седяха до джимин на пода. шепнеха му успокояващи думи, уверяваха го, че всичко ще бъде наред и юнги ще се оправи. но джимин не отбелязваше присъствието им. той просто гледаше напред в една точка. не мърдаше, вече дори не плачеше. спомняше си юнги. спомняше си спомените си с него. спомняше си забавните им, тъжните им моменти. моментите, в които се караха и когато се сдобряваха. всяка усмивка, всяка сълза, всеки смях - спомняше си всичко. и колкото повече си спомняше, толкова повече го болеше.

най-сетне вратата на спешното се отвори и от нея излезе докторът, последван от няколко медицински сестри. всички станаха веднага, искайки да разберат какво бе състоянието на юнги. всички освен джимин, който само извърна погледа си леко настрани.

- господинът е добре, няма за какво да се тревожите. - започна докторът, а всички го слушаха, треперейки. - няма опасност за живота му. ножът не е успял да засегне органите му. пациентът бе загубил много кръв, но успяхме да стабилизираме състоянието му. може да влезете да го видите, но ще ви помоля да не го натоварвате. 

с тези думи, докторът продължи по коридора със забързана крачка. 

- господи, благодаря ти! - изрече майката на юнги и се усмихна. това направиха и всички останали, вече бяха спокойни, че юнги бе добре. - хайде да отидем да го видим.

г-жа мин се забърза към вратата и влезе, последвана от мъжа си и останалите. преди джин да влезе обаче, се обърна към джимин, който не помръдваше от мястото си.

- няма ли да влизаш? - попита го той, но джимин само поклати глава. - джимини... моля те... 

джимин отново не му каза нищо, а просто извърна поглед и започна отново да плаче.