BESTIES , YOONMIN

one hundred and forty

parkchim: първо съжалявам, че те блокирах.. но исках да си събера мислите

parkchim: отново се очертава да ти пиша дълго съобщение... също искам да знаеш, че отново ще те блокирам след като го изпратя

parkchim: бях ти ядосан. не, бях обиден, че си казал на мама без да ме питаш. нямаш си на идея какво ми беше, докато майка ми ми викаше и плачеше. но мисля, че така стана по-добре... знаеш ли, майка ми ми каза много неща... неща, за които всъщност не се бях замислял... наистина ли съм достоен за теб, юнги? та аз съм дете. наистина съм дете. не се държа зряло и все още не знам какво да правя с живота си. достоен ли съм за теб? добре ли е за теб да сме заедно? майка ми каза, че е подсъдимо, защото си много по-голям от мен... и е права, юнги, чак сега разбирам колко точно мога да ти навредя... всъщност, аз вече ти навредих.. сега осъзнавам, ти можеше да умреш, можеше онзи да направи така, че да не мога да те видя повече. претърпя толкова болка и защо? защото съм дете и не знам какво искам, нито пък знам какво правя. имам чувството, че съсипах живота си и още повече твоя. и на всичкото отгоре, след като ти причиних всичко това, аз исках да сме заедно. да бъдем щастливи. заедно. не е ли смехотворно? не мисля ли само за себе си? не съм ли най-наглият егоист? майка ми ме нарече така. отначало се питах: ''защо? защо майка ми би ме наранила толкова?'' но сега разбирам колко е права. разбирам и какво е правилно да направя. съжалявам, юнги, за всичко, което ти причиних. съжалявам и за това, което ще ти причиня. но реших да послушам майка ми. смятам, че това е най-доброто решение, което бих могъл да взема. и за себе си, и за теб. искам следващия път, когато се видим, когато и да е това, да мога да ти покажа, че съм достоен за теб.

parkchim: ще ми липсваш, юнги. моля те, чакай ме.

parckhim: обичам те.

you cannot reply to this conversation anymore.

[ a/n ]

не знам, тъжно ми е, че сме толкова близо до края, нямам си на идея дали написах добре това... :')