Глава 1

15.5K 299 24
                                    

Опитвах се да затворя капака на куфара ми претъпкан с дрехи, когато чух почукване на вратата.

- Влез- извиках, сядайки върху багажа ми.

- Роуз, готова ли си мила? - попита Ванеса.

Тя беше приемната ми майка или осиновителката ми. С Том, мъжът и', ме бяха взели, когато бях на 4. Очевидно, биологичните ми родители са предпочели да ме изоставят и да се оправям както мога.

Дори и да ми бяха осиновители винаги съм гледала на тях като на истински мои родители. Обичах ги страшно много.

- Почти мамо. - казах през зъби. Паднах победоносно на леглото, когато най-сетне го закопчах.

- Побързай, за да не си изтървеш полета!

Преди два месеца ме бяха приели в колежа на мечтите ми - Принстън. Спестявах за него от както се помня и когато получих писмото си беше най-щастливият ден в целия ми живот. Родителите ми ме подкрепяха напълно и им бях адски благодарна за това.

Знаех, че много ще им липсвам, но те никога не биха ме спрели да следвам мечтите си. Знаехме, че Ню Джърси е далеч, но така или иначе аз нямах какво да губя. Заради работата на Том постоянно се местехме и не оставахме на едно място за повече от 4 месеца. Нямах приятели, с които да се сбогувам и с годините и местенията осъзнах, че така беше по-добре.

Смъкнах багажа си долу и го натоварих в багажника на колата им. Родителите ми излязоха да ме изпратят. Ванеса, със сълзи на очи, дойде да ме прегърне или по скоро да ме задуши в обятията си. Като всяка майка ме разпита дали съм си взела всичко нужно и се разплака, когато и' казах, че съм напълно готова. Беше по-ниска от моите нищожни 1,60 см височина и винаги ме караше да приклякам, за да може тя да ме прегърне по-хубаво.

След като баща ми поуспокои майка ми, се качи на шофьорското място и потеглихме към летището. 

Дойде време да се сбогувам и с него. Не знаех какво да му кажа. Видях сълзи и в неговите очи и ми стана още по-тъжно, че трябва да замина.

- Обичам те, татко. - изрекох и го прегърнах.

- И аз теб, дечко. - отвърна и ме погали по косата.- Ще ми липсваш, хлапе! Обещай ми, че ще се пазиш!

- Обещавам, татко!- отговорих искренно и го прегърнах за последно. Пуснах го и му се усмихнах окуражително.

- Полет 106 излита след 10 минути! Моля всички пътници да се качват!- чу се женски глас по високоговорителя.

Хванах дръжката на куфара и  бодро тръгнах напред. Когато се обърнах да му помахам, забелязах, че беше пуснал една сълза. Пратих му въздушна целувка и той я хвана и залепи ръка, където беше сърцето му. Правехме така, когато бях малка и ме водеше на училище. Моите очи също се насълзиха, но прогоних тъгата и продължих да вървя напред към новото ми бъдеще.

Just friendsWhere stories live. Discover now