Глава 20

4.9K 164 7
                                    

- Роуз?! - нежния му глас ме стресна. Все пак беше решил да ми върне разговора.

- Дилан! - казах щастливо, но после се сетих, че трябва да съм сериозна. - Трябва да поговорим!

- Знам. - въздъхна той. - Кога?

- Утре?

- Добре. Ще те взема когато свършиш лекциите.

- Добре. - казах. Нито един от нас не затваряше. Стояхме и мълчахме.

- Липсваш ми. - прошепна той най-накрая.

Сърцето ми се скърши. Леко ми се насълзиха очите.

- И ти на мен. - отвърнах и той затвори.

Вечерта, когато се прибрах, разказах на Джордан всичко. И докато разказвах осъзнах, че в кафенето с Камерън ми беше много приятно. Може би чувствата ми към него нямаше да изчезнат все пак, колкото и упорито да се опитвах да ги премахна.

Джордан заяви, че щом ще се събирам с Дилан трябва да изглеждам страхотно. Възроптах, тъй като вече имах идея за облеклото си, а и ние щяхме да говорим, не можех да съм сигурна, че ще ме приеме обратно.

Джордан беше на друго мнение. Още когато станахме, ме завлече по магазините. Пихме по едно кафе и с многото торби, пълни с дрехи и обувки, най-сетне се прибрахме.

Настоя тя да ми избере облеклото, но след като ми избра една прозрачна риза и' тропнах с крак. Облякох се по по-обикновен начин, от колкото тя искаше, но на мен ми хареса избора ми.

 Облякох се по по-обикновен начин, от колкото тя искаше, но на мен ми хареса избора ми

Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.


По време на лекцията си мислех само за срещата ми с Дилан. Той е толкова мил, сладък, добър...

Бях се замечтала, когато всички започнаха да стават. Събрах си бързо нещата и скочих от мястото си. Точно на вратата, чух някой да ме вика.

- Госпожице Валантайн, може ли да поговорим?! - повика ме професор Уилямс.

- Ъм... да?! - за първи път ме викаше. Изненадах се, че знаеше коя съм. - Има ли проблем професоре? - Забелязах, че на бюрото му беше есето ми за семейството. - Нещо да  не е  наред с домашното ми?

- Ами да. Смятам, че можеше да го напишеш по-подробно. Сигурен съм, че можеше да напишеш още за биологичните си родители.

- Всичко което знам за тях е, написано.

- Сигурен съм, че ако беше потърсила малко повече щеше да намериш много повече от "осиновена съм". - той ме гледаше критично.

За секунда сякаш в очите му видях болка, но може и да ми се е сторило. Реших да не споря с него, защото все пак исках да продължавам да посещавам лекциите му.

- Съжалявам. Другият път ще се постарая повече.

- Да права си. Защото ще го напишеш отново.

- Какво?!

- Имаш два дена да го напишеш. И този път очаквам повече подробности.

Стиснах устни и нищо не казах. Взех есето си и излязох. Прокарах пръсти през ръката си и потеглих по пътя към квартирата, когато нечия ръка ме хвана за рамото.

- Хей! - усмихна ми се Дилан.

- Хей! - отвърнах и го прегърнах. Съвсем бях забравила за него в последните пет минути.

За моя изненада вместо и той да ме прегърне, той ме хвана за раменете и ме отблъсна нежно.

- Ъм... Роуз дойдох, за да поговорим, а не за друго.

- Да, да прав си. - прехапах устна и отново разроших косата си.

- Може ли да отидем някъде, а не н улицата? - попита ме той.

- Ъм, да, разбира се. Има кафене наблизо.

- Добре.

Докато вървяхме не продумахме и дума. Седнахме на една маса и аз го зачаках да заговори. Накрая аз започнах първа.

- Та...

- Роуз, смятам, че трябва да се разделим.- прекъсна ме той.

Останах без думи. Стоях и го гледах безмълвна. Той продължи.

- Много прибързахме нещата. Мисля, че не трябваше да се хвърляме в дълбокото преди да сме се опознали достатъчно. Докато сме заедно аз винаги ще те ревнувам. - очите ми се насълзиха.- Нека бъдем само приятели.

Не можех нищо да кажа. Ако си отворех устата щях да рухна в кафенето. Кимнах му, а на лицето му се изписа тъжна усмивка. Престорих се, че ми е изкочила работа и си тръгнах.

Когато се прибрах в квартирата, Джордан беше там.

- Е? Как мина?

Вместо да и' отговоря се разревах. Тя дотича до мен и ме прегърна.

- Ооо, мила. Всичко ще е наред. Спокойно. - тя ме погали по косата.

- Не. Няма. - изхлипах в рамото и' и я прегърнах още посилно, плачейки още по-силно.

Just friendsWhere stories live. Discover now