Just friends

Глава 19

От една седмица с Дилан бяхме скарани и не се бяхме чували. Всеки ден исках да му пиша, да чуя гласа му, но така и не посмявах.

Бях свикнала през последния месец постоянно да съм с него. Трябваше да си намеря някакво занимание и реших, че всяка сутрин преди лекции ще хода да бягам. А в дните, когато Джордан я нямаше, което беше доста често, ходех и вечер.

Бях със слушалки в ушите и тичах в парка. Минах покрай едно момче с черен суичар с качулка на главата. Когато го поднинавах, той ме хвана за ръката. Изпищях, защото първоначално не го познах. Камерън пусна ръката ми и каза нещо.

- Какво?! - попитах. Махнах слушалките и го погледнах в кафевите очи.

- Хей! - каза той и ми се усмихна.

- Хей!

- Как си Роуз? - попита любезно той, а усмивката не слизаше от лицето му. Повдигнах вежда.

- Ъм.. добре... А ти?

- Перфектно. - той не отделяше поглед от моя. Бяхме твърде близо един до друг, за това се отдръпнах леко назад.

Настъпи неловка тишина.

- Е... ъм... аз ще продължавам... - усмихнах се извинително. Тъкмо, когато си слагах слушалките той хеана ръката ми отново.

- Искаш ли да бягаме заедно?

- Ъм...

- Приятелите правят неща заедно.

- Ъм... предполагам. - отвърнах.

Бягахме заедно около час. От време на време ме заговаряше, но не поддържахме дълги разговори.

Спрахме пред общежитието. Пиех вода, когато той каза:

- Искаш ли след час да отидем да пием кафе преди лекцията? - попита той и в гласа му усетих надежда. Когато не му отговорих, той продължи. - Като приятели, естествено. - не можех да разбера защо все намесваше това с приятелите.

- Ъм... добре. - проблемът беше, не че не ми се пие кафе, а факта, че още не знаех какво става между мен и Дилан.

Пред очите ми се разигра ужасяващата сцена как пием кафе и Дилан влиза. Вижда ни и на лицето му се изписва болка, а после ярост. Идва при нас и вдига голям скандал.

Премигах няколко пъти, връщайки се в реалността.

- Значи в кафенето след час?! - каза той леко колебливо.