Yoonmin

34.

Вибрацията на телефона се усещаше по бюрото зад, което седеше директор Парк Лий Мин. Той го взе, натисна зелената слушалка, усмихна се и долепи телефона за ухото си.

-Ало?

-Защо? Кажи ми защо?

-След всичко, което направих, ти все още го обичаш, синко.

-Какво от това, татко?

-Щеше да си много по-щастлив.

-Щастлив? Да живея в лъжа или щастлив в самота?

-Ах, ах, мой Джимини. Не си се променил.

-Нито ти. Но моля те, приеми го в университета. Не е честно, заради мен той да страда. Той има талант.

-Разбира се. Но има условие.

-Както винаги...

-Разделяш се с него. Иначе няма да приема никой твой приятел в този университет, нито теб.

Линията прекъсна. Джимин натисна червената слушалка и се свлече на пода почти разплаквайки се.

-Какво се очаква да направя сега? - рече Чим.

Той се обелегна на вратата на стаята си и наведе глава.

-Чими? - гласа на Юнги се чу.

-Идвам. - рече Чим, забърса с ръкава на суитшърта лицето си и слезе долу.

-Хей, плакал ли си? - попита Шуга.

-Кое нещо би те направило наистина щастлив, най-щастлив?

-Какви са тези въпроси, Чими?

-Отговори хьонг!

-Нищо не може да ме направи по щастлив от това, че съм с теб, от обичта, която ми даваш, ослепителните усмивки, който ми топлят душата, целувките, които я изгарят... Ти си моето щастие!

-Ами университета?

-Чими, да имам страст към пеенето и пианото, но ако това означава да загубя теб, по скоро бих се самоубил. Няма да избера това пред теб. Ти си ми на първо място. Най-важен си за мен!

-Хьонг?

-Да, Чими?

-Обичам те! - рече Джимин и се хвърли в прегръдките на Шуга, заплаквайки.

-Стига, Чим. Спри да плачеш. Успокой се и ми кажи какво стана. - каза Шуга и започна да милва косите на по-малкия.

-Ако не се разделим, никога няма да можем да отидем в този университет...

-Преди по-обстойно да ми обясниш... И какво от това? Можем да отидем в друг град. Тук не е единственият университет.

-Но е най-професионален.

-Няма значение. Университет като университет. Сега обясни всичко от начало моля.

-Баща ми... е Парк Лий Мин...

-Наистина ли? Тогава защо?

-Той знае, че те обичам... от много отдавна... Самият аз не го знаех, до преди няколко месеца. Но баща ми винаги казваше стига си се влюбвал в това момче. Намери си някое момиче! Не вземах думите на сериозно, но започнах малко по малко да осъзнавам, че наистина те обичам, ала отхвърлях тези чувства, защото тогава с Хоби се обичахте, аз нямах място при вас. Баща ми ме заплашваше, че ако се влюбя в теб ще ме изгони от вкъщи. За това избрах да премахна всякакви чувства повече от приятелски. Но... когато бях най-слаб, когато изобщо не можех да се контролирам, когато бях на път да го споделя, заминах. Така мислех по-малко за теб, докато... знаеш...

-Оу, съжалявам, Чими. - каза Шуга и прегърна по - силно Чим, оставяйки малки целувчици на врата му, опитвайки да го успокои. - Но ще се справим! Бащата ти или който и да е няма да ни раздели.

-Въпроса е, че има нещо повече, щом прави всичко това. Има причина. - рече Чим.

-Ще се справим! - каза Шуга и целуна бузата на Джимин.