Yoonmin

1.

Сутринните лъчи се опитваха да преминат стъклата на прозорците, осветявайки цялото помещение. Ала бяха спрени от черното перде, закачено и дръпнато, непозвилявайки и лъч светлина да се прокрадне.

Изведнъж се чу аларма, която не спираше да бучи цели десет минути. Ала човекът, завит под две дебели одеяла, удобно положил глава на меката си възглавница не я отразяваше. Ала скоро му писна и се събуди, едва несчупвайки телефона си, заради дразнещия звук.

Часът бе седем сутринта. Момчето стана и набързо мина през банята. След това отиде до черния си гардероб, като дори не гледаше какво взима, тъй като нямаше нищо по-различно от черни дрехи.

Двадесетгодишното момче обу черните си дънки и кецове, и облече черната си риза.

Целят бе в черно. Дори бе боядисал косата си в този мрачен цвят. Както и всичко друго в този апартамент, с изключение на светлозелените стени. Човек ще каже, че тук живее някой демон или зло чудовище.

Но нищо подобно. Тук живееше момче, било жертва на съдбата и на раздялата, което просто се бе отказало да чувства, защото го беше страх. Страх да не се влюби отново и съдбата отново да го пречупи. Но сред този страх имаше и почти невидима светлинка, която чакаше неговия любим да се завърне.

Джимин отвори вратата на новия си апртамнет, който бе подарен от баща му, година след заминаването на Юнги и излезе. Чим бе объркан, но искаше да се разкара от предишния си дом. Там просто вече не се чувстваше комфортно.

Джимин вървеше към кафенето, за да си вземе една часа обудряваща напитка, както и да се види с Хоби. Да, те бяха станали добри приятели. Джимин му имаше доверие. И след като Те и Джонгук решиха да заминат също, оставяйки приятеля си, той нямаше на кого друг да се довери. Джин и Намджун сякаш се бяха изпарили. Сякаш някой правеше всичко това само и само да гледа неговото нещастие.

-Здравей, Джимини! - отвърна Хоби, като се усмихна.

-Здравей. - отрони тихо Чим и му кимна с глава.

-Обичайното, нали?

-Да.

След като Хосок донесе кафето му, се настаниха на близка маса.

-Как си днес? - попита Хоби, който се натъжи, виждайки Джимин така.

-Както всеки ден...

-Виж, Джимин... Мина твърде много време. Не казвам нищо лошо, но не е ли време да махнеш тези черни дрехи и да почувстваш топлината на утрешното слънце?

-Няма причина да го правя. - отвърна безизразно Чим, но Хоби отдавна му бе свикнал.

-Направи го заради себе си!

-Няма смисъл. Моля те, не ме моли повече за това. Чувствам се добре така! - рече Чим и излезе от кафенето, като остави парите на масата, за да си плати сметката.