𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава първа

— Не разбирах. — ухили се развеселено Блейк. — Но сега всичко ми е ясно. Изкуфелият ми пра-пра-пра-пра-пра дядо, чиято кръв дори не нося, е завещал това на пра-пра-пра-пра баба ми Лиза, тя в последствие на Ана, която ми е пра-пра-пра баба, после тя на пра-пра дядо Стан, а той на чичо и ето, че сега е у теб.

— Не можеш да се отнасяш толкова непочтително към тези неща, Блейк. — скастри го Бека ДеЛамонт.

По ирония на съдбрата, Бека беше осиновителката и дългогодишна директорка на училището, в което учеше Блейк. За Блейк беше все едно дали Бека беше директор или продавачка в улично магазинче, стига тя да не нарушаваше личното му пространство поне докато си беше у дома. Както сега, например.

— Виж... — започна младото момче, ала щом видя ядосаният поглед на Бека прочисти гърло и реши да не казва това, което напираше върху езика му. — ...майко. Просто не разбирам защо трябва да отида на това събиране когато не съм замесен по никакъв начин с рода ДеЛамонт, нали ме разбираш?

Бека кръстоса ръце и изгледа строго единственият си син.

— Замесен си и още как! — отсече. — Ти си част от това семейство Блейк, защо продължаваш да го отричаш? Защо продължаваш да си толкова твърдоглав, когато всички се радваха да те имаме у дома?

Когато той не отвърна нищо, Бека въздъхна и се отпусна тежко на стола си зад голямото бюро. Беше направено от старо дърво и миришеше на лак и още нещо, което Блейк предположи, че беше мастило.

— Моля те да присъстваш. Всички членове на рода ни ще бъдат там.

Блейк потисна желанието си да се засмее. Не само, че не беше част от ДеЛамонт, но и колко точно от историята на старецът беше вярна? Щеше ли кутията този път да се отвори? Имаше ли гаранция, че никой няма да пострада?

Блейк се ухили, представяйки си как кутията цапардосва някого по лицето и се опря на гладката повърхност на бюрото пред себе си. Очите му се спряха върху лицето на майка му и той се запита колко точно от белите й кичури коса бяха негово дело. Той не беше глупав, но уроците бяха дяволски скучни и Бека много пъти трябваше да се посрамва от сина си, който отново беше избягал повреме на час.

—Да запретвам ръкави за парти значи? 

Бека поклати невярващо глава, после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ще я отворим следобед. Със или без теб. Ако... ако нещо се случи, определно бих искала да си там, за да го видиш. Всичко ще бъде записвано и по двата възможни начина, така че все ще разбереш какво е станало, ако решиш да не идваш.

Блейк се усмихна.

— Щом имам избор ще си помисля отново.

След това побърза да излезе и да потърси Ник, за да му поиска съвет. Отново.

* * *

— Пст, звездоброецо!

Никалъс се стресна и почти хвърли телескопа си във въздуха по инерция.

— Здравей и на теб Блейк.— поздрави той Блейк от своя страна щом се съвзе достатъчно, за да говори.

Беше седнал на последното стъпало пред входа на двуетажната си къща и чертаеше поредното съзвездие, заради което и Блейк му бе сложил този прякор.

Горкичкият, помисли си развеселено Блейк, И на него не му е лесно.

Блейк измести с крак Ник по-надалеч и се настани до него, скръствайки ръце зад главата си.

— Тази жена знае за кутията толкова, колкото и някой гледал филма "Лара Крофт". Не мина и месец откакто взе ключа и ето, че вече иска я отключи.

Ник продължаваше да човърка телескопа и да намества окуляра, внимателно слушайки приятеля си.

— Сигурно вече е изгледала всички документалки по темата.

Това разсмя Блейк.

— Вярно! — съгласи се.

Ник промърмори нещо под нос.

— Какво? Говори по-силно високо джудже, не те чувам. — подкачи го Блейк.

Никалъс се взря неловко в своя приятел, подръпвайки един кичур от кафявата си коса.

— Просто се чудех няма ли да отидеш. Може да има нещо интересно вътре.

Блейк затвори едното си око и перна Ник през ръката.

— Като че ме интересуват някакви стари небивалици! Затова ли бих целият път дотук пеша? Хайде, кажи ми кое съзвездие изучаваш.