𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава четирадесет и първа

През последните два часа Блейк обикаляше коридора пред кралските покои, мъчейки се да събере сили за да говори с Азазел за заминаването си. Азазел беше отпратил стражите пред вратата и сега момчето рошеше къдравата си черна коса, изпълнено с вътрешни въпроси заради дилемата, пред която се намираше. Дилема, на която дори не знаеше как да реагира. Кога живота му беше поел такъв огромен обрат?

Проклетата кутия на ДеЛамонт!

Блейк стисна зъби и посегна да улови бравата на вратата, но от вътре чу стъпките на Азазел и си плю на петите, спускайки се по стълбите.

— Елиас! — извика.

Провираше глава в коридорите в търсене на русият недилим с бели криле и заобикаляше високите вази с цветя като луд. Накрая икономът се появи от кухнята и свали престилката от кръста си, приближавайки Блейк с усмивка.

— Какво има, млади господарю?

Блейк улови Елиас за ръката и оглеждайки се като престъпник наляво-надясно го издърпа зад една от вратите. Вътре нямаше никого и Блейк изстреля въпроса си без заобиколки:

— Разкажи ми всичко важно за сродните души, Елиас.

Икономът постави ръка на сърцето си и вдигна очи към небето с драматична, преувеличена благодарност.

— Нима младият господар е решил да остане?

Блейк покри устата му с ръка и погледна през ключалката.

— Шшшшт!

Той отпусна ръка.

— О, богове, толкова се рад...

Блейк постави пръст пред устните му.

— ШШШШТТ! — просъска.

Елиас повдигна вежди с весело изражение и заслони устата си с ръка.

— От когооо се криееееммм? — прошепна и също се огледа.

Блейк го избута по-навътре в празната стая и го настани на едно от креслата.

— Говори.

Нефилимът закима щастливо.

— Ще ви кажа, ще ви кажа! Всичко ще ви кажа! — рече с широка усмивка на неподправено щастие. — Младият господар и Негово величество са свързани. Твхните нишки на живота са вплетена в една обща, така че винаги да се срещат. Душите им се пропознават една друга във всеки живот и изпитват нужда да бранят, обичат и уважават тази на другия. Но ако две сродни души се срещнат в есно и също прераждане, а после се разделят, дишите им ще страдат докато не се срещнат отново. Сродните души не са създадени да живеят разделени един от друг, защото не се чувстват пълноценно. Младият господар ще се чувства истински щастлив единствено когато Негово величество е наблизо и обратното.

Блейк стисна устни.

— Не се разваля?

— Не се, не се!

— Лъжеш ли ме?

Елиас заклати глава с такава сила, че русите му кичури се зашибаха в хубавото му нефилимско лице.

— Елиас никога не лъже!

Блейк се стовари в креслото срещу него и улови главата си в ръце. Господи, само това му оставаше! Азазел да страда заради желанието му да докаже, че осиновителите му са прекалено вманиачени в една реликва.

— Значи, ако сега си тръгна, Азазел ще страда?

Нефилимът кимна отново и протегна ръка към прозореца, драматично свивайки пръсти.

— Вовеки! — издекламира с тъжно чувство. — Негово величество ще страда вовеки, ако си тръгнете!

— Но аз не мога да остана!

— Можете! Можете и още как! — Елиас се пресегна към Блейк и стисна ръката му между своите. — Имате мен, Ейджъл и Белиал, а гражданите ви обожават! Имаме лъкове и стрели, състезания и игри! Имаме всичко, което бихте искал, млади господарю.

Блейк се отдръпна от Елиас и се изправи, насочвайки се към вратата.

— Аз... трябва да си помисля Елиас. Не мога... не бих могъл да остана тук. Семейството ми сигурно се поболява от тревога.

Икономът се усмихна криво.

— Последвайте сърцето си, млади господарю. Елиас винаги ще бъде тук за вас каквото и да е решението ви.

Момчето кимна с усилие, преди да натисне бравата.

— Благодаря ти за всичко, Елиас.