𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава двадесет и трета

През последните два часа на небето се появяваха лицата на различни участници, като това на Блейк се срещаше най-често. Ала съзвездията бяха толкова неправилни, че той си забрани да поглежда към небето, иначе се боеше, че от тази вечер насетне ще започне да носи забрадка "Носът ми изобщо не е толкова голям!, повтаряше си младото момче крачейки в гората.

Фактът, че той водеше предизвика раздвижване сред конкуренцията и много от тях започнаха да се скупчват на групички, което беше в разрез с правилата — нещо, с което Блейк не беше запознат.

Докато освобождаваше една от водните феи до слуха му достигнаха различни гласове и Блейк — съвсем неволно разбира се, — се превърна в подслушвач. Скрит зад един голям храст, той успя да хване  част от разговора:

— Онова ново хлапе води.

— И какво? Още можем да спечелим. Кастата на нефилимите винаги е била победител в среднощният лов.

— Точно така! — обади се трети. — Ние ще спечелим. Той е сам, забрави ли?

Първият снижи гласа си.

— Чух, че Райт е по петите му.

— Какъв ужас! — отвърна вторият глас. — Аз самият бих умрял от страх, ако онзи демон тръгне след мен. Чувал съм, че бил роднина със самият Мефистофел. Виждал ли си демоничната форма на Райт? Вси светии!

Някой се изкикоти и звукът отчайващо напомни на Блей за ритната кокошка.

— Аз пък чух, че Мефистофел бил роднина на краля! Кой обаче знае дали тези слухове са верни?

Блейк чу плясък на криле и се покри в сенките докато Ейнджъл се приземяваше при тримата участници.

— Какво сте се разприказвали, лигльовци такива?

Някой се прокашля с неудобство.