𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава шестнадесета

Чакането се оказа също толкова изтощително, колкото и прекалената активност. Блейк просто не можеше да събере цялата си енергия и да я затвори в тази спалня, колкото и голяма да беше тя. Краката му се умориха да правят отсечки по килима, а съзнанието му прехвърляше налудничеви идеи като късометражен филм. Накрая той не издържа и отвори вратата, подавайки глава в коридора.

— Хей! — Блейк почувства как се изчервява при вида на Белиал заради спомена за това, че беше станал свидетел на целувката между него и краля. — Хм, дали ще мога да правя нещо?

Лилавите издължени очи на нефилима се разшириха от изненада. Сините му криле се бяха отпуснали зад гърба му и Белиал бе опрял брадичка върху ръката си.

— Да правиш нещо? — ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Каквото и да било? — когато момчето с черни къдрици закима утвърдително, нефилимът улови вратата и се плъзна в спалнята. — Толкова ли ти е скучно?

Блейк се запрепъва назад стиснал края на чершафа.

— Ако някой ми каже как да се върна на Земята няма да е нужно да ме държите тук, карайки ме да умирам от скука.

Белиал опря рамо на вратата и кръстоса краката си при глезените.

— Ако се върнеш на Земята ще разбиеш сърцата ни. Това ли искаш? — нефилимът разпери пръсти върху сърцето си и се престори, че плаче. — Искаш да скърбим по липсата на малкото ангелче с векове наред докато не се преродиш отново? Нямаш ли душа, Блейк?

Младото момче повдигна брадичка.

— Аз не съм малко ангелче!

— О! — усмивката на Белиал стана още по-широка и той мигом се спусна към Блейк, залепяйки се срещу тялото му в силна и неочаквана прегръдка. — А какво си?

Пръстите на нефилима замачкаха меките бузи на момчето.

— Виж тези сладки бузи! — той премести ръка към обсидиановите кичури коса. — И толкова мека коса! — Белиал въздъхна блажено и отри буза в меките кичури. —  Аааххх, все едно съм в Рая!