𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава шеста

— Хванете го! Шпионинът не бива се измъква!

Блейк разпозна стража, който го беше видял в градината на двореца и вдигна ръка, сочейки го с пръст.

— Спри на място, козя муцуно!

Тълпата започна да шушука ожовено. Всеки, който можеше да ги чуе, се обръщаше и оставаше да зяпа. Няколко души ахнаха на неприличното отношение на Блейк, но на него никак не му беше забавно, не и сега, когато мечовете на тези странни създания в паралелен свят бяха насочени към него.

— Изслушайте ме. — започна Блейк, но стражът козел със сива броня простъпи напред и извади дълъг камшик, който изплющя във въздуха. — О, мамка му!

Блейк отскочи назад в последния момент, удряйки гърба си в нещо масивно и топло. Преди да има възможността да извика уплашено от камшика, летящ към лицето му, нещото зад гърба му се раздвижи и Блейк видя как ръката на стража изпусна дръжката, а очите му са се разшириха от шок. Козелът, който беше решил да го превърне в кайма се сви ужасено и приведе глава в поклон.

— Грешката е моя, господарю!

Господарю? Е, май ще започна да свиквам с това обръщение Блейк се подсмихна и усети как увереността му се връща.

Той се изправи и изтупа рамото си със задоволство, уверен, че реакцията на стража е предизвикана от него.

— Трябва да се радваш, че съм в настроение козльо. — вметна Блейк и изтри една от боровинките в плата на черната си тениската, а после я поднесе към устните си.

Насред движението си даде сетка, че очите на всички от тълпата са приковини в нещото зад гърба му. Той остави боровинката за момент и обърна глава през рамо, само за да може секунда по-късно всички крадени боровинки да се изсипят в краката му.

Уау!

Мъжът, извисяващ се на най-малко две глави над Блейк беше толкова едър, че приличаше на планина. Неговите жълти очи бяха толкова меки и същевременно ужасяващи, че Блейк без да осъзнава преглътна тежко. А сега същите тези очи бяха приковани в него и по неутралното изражение на лицето му, Блейк нямаше ни най-малка представа какво се върти в главата на този мъж. Черната му коса, поглъщаща всяка светлина и потапяйки я в океан от обисидиан се спускаше чак до кръста на непознатия, докато неговото лице предлагаше съвкупност от остри и обли черти, перфектно съчетаващи се една с друга в тази маска на непукизъм, която беше надянал.

Когато веждите на исполина се сбърчиха в раздразнение, тълпата вкупом замлъкна и дори слънцето се покри, скривайки се зад огромен пухкав облак.

Преди да се усети, Блейк вече молеше за милост, макар по облеклото да виждаше, че е същият мъж, който го беше спасил от вълците:

— Не съм шпионин, повярвайте ми! Защо ви беше да ме спасявате, ако ще ме убивате?

Мъжът не проговори. Всъщност, той изобщо не помръдна. Блейк изпъшка в отговор на тази приятна изненада.

Дотук с помоща значи.

— Твърде млад съм, за да умра! — оплака се Блейк и понечи да хукне към уличките.

Бърз като светкавица, мъжът го улови за ръката и този път Блейк наистина изскимтя, притеснен за живота си.
Смисъл от самоотбрана нямаше — сякаш тежейки колкото гъше перо, високият дългокос мъж вдигна Блейк и го преметна през рамо, преди да си проправи път през тълпата. Блейк никога не се беше чувствал толкова неловко през всичките деветнадесет години от живота си, затова закри почервенялото си лице с ръка,  докато два от пръстите му подръпваха робата на непознатия.

— Хей, мъжага, наистина няма нужда да...

— Млъкни.

Това беше първият звук, напуснал устните на този мъж и за Блейк бе невъзможно да възпре тръпката на уплах, преминала през тялото му, когато дълбокият тембър оформи заповедта.

Затова както никога преди, Блейк Вишъс ДеЛамонт запази тишина. Не защото нямаше какво да каже, а защото наистина, истински и напълно чувстваше, че е мъртвец.