𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава четирадесета

Азазел се отпусна назад и скръсти ръце на широките си гърди с едва доловима усмивка върху плътните си устни.

— Ако трябва да бъда честен, исках следващият път, в който те целуна, ти сам да го пожелаеш. — той се намръщи. — Отказвам да те притискам. Имаш пълната свобода да правиш каквото си пожелаеш. Пий заедно с Белиал, излизай с Ейнджъл, предизвиквай демони на дуел, но знай, че каквото и да направиш винаги ще ти пазя гърба.

Блейк издиша шумно и отпусна ръце от лицето си, взирайки се засрамено в тавана на каретата.

— Знаеш, че искам да си тръгна от тук.

— Така е.

Блей разроши сладките си къдрици и засрамено погледна краля.

— Не знам коя и каква е била Амон, но съм сигурен, че си я обичал много. Не мога да ти дам това, което тя ти е дала. — той размаха ръка към Между. — Мястото ми не е тук, Аз. Аз не съм нито нефилим, нито звяр, нито демон.

Кралят наклони глава със сериозно изражение.

— Ти си ангел, Блей. Не принадлежиш на нито една от кастите, защото си повече от всяка една от тях.

Момчето извърна глава за да не види Азазел колко мило се чувстваше от думите му и колко ярко горяха бузите му.

— Ако можеше да имаш нещо от някоя каста, какво би било? — попита равно Азазел. — Едно единствено, но това, което ти харесва най-много? Какво е?

Момчето докосна златният прашец, пръснат от крилете на нефилима.

— Бих... наистина... много бих искал да имам криле.

Азазел се усмихна и Блейк рязко обърна глава, премигвайки слисано. Когато този мъж се усмихваше сякаш
всичко беше розово и красиво, лесно. Сякаш цветовете бяха по-наситени и птиците пееха по-весело. Блейк разбираше, че е станал свидетел на нещо изключително рядко и покри устните си с ръка, за да възпре въздишката на удоволствие от разкрилата се пред очите му гледка.

Ето защо Амон е била толкова привързана към него.

Да видиш този корав мъж да се усмихва беше като награда, която получаваха само отбрани хора и в сърцето на Блейк се появи желанието да предизвиква тази усмивка по-често.

Той разтърси глава за да възпре посока на мислите си. Изведнъж каретата се разлюля и лицето на Белиал се пияви през прозореца, прекъсвайки интимната обстановка.

— Здрастиии!

— Ааааа! — Блейк изпищя стреснато и подскочи, хвърли се върху Азазел и обви здраво ръце около врата му.

— Белиал. — кралят не изглеждаше никак изненадан от появата на брат си.

Очи с цвят на топено злато се плъзнаха по младото момче. Блейк се подсмихна и се изправи, приглаждайки предната част на робата на краля.

— Ха...ха... — потупване по рамото. — Ха... — изпъване на коприненият плат и приглаждане на гънките с потупване. — Хм, колко е топло днес.

На Блейк му идваше да си забие шамар докато сядаше обратно на седалката срещу Азазел в гробно мълчание.

— Прекъснах ли нещо? — полюбопитства Белиал и раздвижи сините си криле като щастиво куче.

— Живота ми. — промърмори Азазел и го избута обратно навън, завирайки длан в лицето на брат си.

До ушите им долетя недоволното сумтене на нефилима и двамата се подсмихнаха едновременно, сключвайки погледите си за част от секундата. Не мина много преди каретата да спре и кочияшът да слезе, отваряйки вратата.

— Ваше величество! Млади господарю! — кочияшът се поклони и направи жест на двамата мъже, отдавайки почит.

Блейк погледна към Азазел, но когато видя, че кралят остана непоколебим на мястото си, позволявайки му да излезе първи, младото момче хукна като заек от каретата. Не направи повече от две крачки, преди да се спъне в едно от стъпалата, да стъпи накриво и да полети към земята. За щастие, Азазел слезе след него и ловко го улови през кръста, преди да си е разбил носа пред погледа на стражите.

— Внимавай. — рече спокойно кралят и го изправи обратно на крака, преди да отдръпне ръце и да се отдалечи.

Блейк се взираше в широкият му гръб докато кралят на Между се качваше и прескачаше прага на двореца от мрамор.

"Ако трябва да бъда честен, исках следващият път, в който те целуна, ти сам да го пожелаеш."

Блейк стисна клепачи и отново разроши косата си в нервен жест.

Но аз наистина исках тази целувка...

Момчето стисна длани в юмрук и уверено закрачи към двореца. Нямаше значение колко много искаше Азазел да го целуне отново. Беше време да се върне у дома.