𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава двадесет и седма

Блейк ДеЛамонт не спа през цялата вечер. Терасата на която се беше отпуснал беше студена — гранитните плочи под задника му бяха твърди и неудобни, и го караха да жадува за удобното си легло у дома. Или за огромното, меко такова на горният етаж, в което сега удобничко си спеше кралят на Между.

Блейк се прозя изтерзано и започна да брои овце, но муцуните на животните се извиваха в размазано петно, докато накрая не придобиваха лицето на Азазел.

Момчето изръмжа раздразнено и заудря сребърния лък в главата си, молейки се тъмният нефилим да изпадне през ухото му и да го остави насаме с мислите си поне за секунда. Блейк постоянно се тревожеше, че дните неумолимо препускат по календара докато той стои заключен в паралелният свят на хората с недовършени дела. Коремът му изкъркори и Блейк прокара уморено ръка през лицето си, зарязвайки идеята за спане.

Промъквайки се на пръсти, той се залепи като водорасло за една от вратите и започна да се ослушва. Задържа дъха си за едни стабилни тридесет секунди преди да изрита вратата и с кралска, наперена походка да нахлуе в празната кухня на двореца.

Очите на Блейк се закръглиха като поничко при вида на страхотната храна, останала от трапезата по-рано вечерта и той хукна като торпедо, обирайки всичко, което му хареса в предната част на робата си.

— Ти!

Блейк подскочи и изтърва храната, сетне се извъртя, размахвайки ръце пред лицето си.

— Не ме убивайте!

Женски пръсти се обвиха около предницата на сатенената му роба.

— Какво правиш тук малък плъх?

Момчето бавно отпусна ръце и изтупа дрехите си. Пръстите му деликатно обраха захарта около устните му, преди да се взре развеселено в Ейджъл.