𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава десета

Блейк пусна чантата и опита да се улови за тежките пердета по които се беше изкачил, но болката в ръката му не му позволи и той се спусна стремглаво надолу. Чу се сблъсък с нещо тежко в пода — крадецът сигурно вече беше мъртъв. Блейк затвори очи в очакване на собствената си смърт, но такава не последва. Той бавно ги разтвори отново, само за се озове лице в лице с Азазел.

Кралят на Между се взря в Блейк с раздразнено изражение.

— Не съм те виждал тук преди.

Блейк премига бавно, сетне вдигна ръка за да опипа лицето си — шалът! Благодарение на огромният шал, който беше носил досега, Азазел не беше видял лицето му. Блейк изблъска високият мъж от себе си и притисна ранената си ръка към тялото. Беше по-добре да не си отваря устата. Ако проговореше го грозеше опасността от това Азазел да го познае. Явно кралят не беше обърнал особено внимание на дрехите на Блейк преди малко, защото иначе вече щеше да го е познал. От друга страна краденият шал беше наистина широк и се спускаше по гърба на Блейк, а черните му панталони можеха да принадлежат на всеки.

— Господарю! — друг нефилим с големи бели криле се приближи до Азазел. — Имаме новини, че момчето с шала е било забелязано да бяга през сергиите.

Кралят огледа трупа и се взря в Блейк, преди да махне с ръка на своите стражи.

—  Продължаваме да търсим. — жълтите му очи фиксираха кървящата ръка на Блейк. — Нуждаеш ли се от лекар?

Блейк поклати глава и притисна по-силно раната, ала от нея бликна нова струйка кръв която не убегна на краля. Високият дългокос мъж се приближи и се надвеси по-близо към лицето му. Младото момче затаи дъх, страхувайки се, че е бил разпознат, когато кралят мило предложи:

— Защо не последваш Мефистофел до двореца? Лечителите ни ще се погрижат отлично за раната ти.

Блейк отривисто поклати глава в отказ. Кралят се загледа внимателно в черите на лицето му, в черната коса на закачливи къдрици и малкият, чип нос. Две извити като бадем сиви очи с весел пламък. И всичко това подчертано от снежна кожа с приказни трапчинки. Блейк беше, както казваха хората шом го срещнеха, един игрив паднал от небето ангел.

Кралят наклони замислено глава.

— Как се казваш? — когато Блейк отново не проговори, Азазел повдигна вежда. — Да не си ням?

— Момчето не е с всичкия си, господарю.

Блейк и Азазел едновременно извъртяха глава към прегърбената старица с набръчкано лице, която слезе по стълбите. В ръката си държеше бастун от дебел прът, който насочи към Блей. Очите й бяха депигментирани, тъй като беше родена сляпа.

— Връщай се на работа, Густав!

Блей изкриви лице в шок. Коя беше тази жена?

— Знам, че ме чуваш, глупав шарлатанино! Надушвам кръв. Да си почистил тази бъркотия преди да се върна, или ще спиш на улицата! — заплаши старицата и вирна брадичка, прескачайки трупа на крадеца.

Блейк се ококори в потрес на нейният непукизъм и я проследи как се мушна между стражите, скривайки се в друга от стаите. Вратата се затръшна зад гърба й, карайки Блей да потрепери.

— Тръгваме. — каза Азазел на придружаващите го стражи, ала очите му бяха все още заковани в момчето пред него. — Ако чуеш нещо за момче на име Блейк ДеЛамонт кажи на някого в двореца, става ли Густав?

— Мхм. — измрънка в неясен отговор Блейк и сведе глава, скривайки лицето си.

Той изчака свитата да се отдалечи за да изпусне дълбока въздишка и да скъса част от тениската си, за да направи импровизирана превръзка. Докато захапваше края й със зъби, очите му отскочиха към дългокосият висок мъж с червена роба, по чиито ръбове бяха вплетени златни нишки.

Сродни души? По-скоро два противоположни характера, насъответстващи един с друг.