𝐃𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐲'𝐬 𝐛𝐨𝐰 [boyXboy]

Глава четирадесет и трета

На Блейк му се струваше, че вечер изобщо не е имало и зората е пукнала от нищото насред сменянето на часовете. Той се чувстваше странно нервен около заминаването си и като че предпочиташе да посети зъболекар, пред това да се срещне отново с Азазел, и да го чуе как говори с онзи така студен и отчужден глас.

— Млади господарю!

Блейк изпъшка и вдигна глава от мястото си в градината, посрещайки приближаващият към него Елиас.

— Да?

Нефилимът се усмихна.

— Негово величество е готов да ви приеме за ритуала.

Сякаш някой изкара целият въздух от дробовете му. Блейк потупа гърдите си с паникьосан поглед.

— Добре ли сте, млади господарю? — притесни се икономът.

Блейк разтърси глава и пусна кучето, което тормозеше преди Елиас да се появи.

— Да, супер съм. Направо перфектно.

Икономът се подсмихна всезнаещо и се поклони почтително, сключвайки ръце пред себе си.

— Преди да си тръгнете има някого, с когото трябва да се срещнете. Гостът настоява да говори с вас и ви чака във фоайето.

Младото момче наблюдаваше как кучето се отдалечава, когато изведнъж се обърна, изненадан от думите на Елиас.

—  Гост?

— Да, млади господарю, гост. Последвайте ме.

— Разбира се, идвам. — ДеЛамонт изтупа робата си и я приглади. — Кой може толкова да настоява да се види с мен? — зачуди се на глас.

Икономът покри устата си с облечената в бяла ръкавица ръка и поведе пакостливото ангелче към фоайето. Нефилимът спря и се поклони дълбоко, сетне отстъпи встрани достатъчно, че Блейк да види кой стои срещу него. Очите на момчето щяха да изкочат от вида на прегърбената сляпа старицата, стиснала немощно бастуна си. 

— Ето те и теб, Амон.

Блейк погледна към Елиас за помощ, но икономът се придвижи заднешком със ситни, но плашещо бързи крачки и се скри зад една от вратите, помахвайки на Блейк в знак да се оправя сам.

Просто чудесно!,  помисли си раздразнено младото момче.

— Здравейте? — рече обърно, несигурен какво ще иска тази жена от него.

— Ела с мен. Трябва да говорим.

Старицата изглеждаше ядосана. Блейк се обърка още повече и се забави, което му спечели запомнящ се удар с бастуна.

— Хайде, нямам цял ден!

* * *

— Добре ли сте, млади господарю?

На Блейк ми идеше да удуши жизнерадостният иконом, застанал ухилен пред него.

— Имаш късмета, че си отивам, иначе да съм те сръчкал в слънчевият сплит задето ме остави сам с нея!

Елиас се изкикоти.

— Но тя ви е майка!

Момчето изцъка с език и го заобиколи, качвайки се по стълбите.

— Майка е на Амон, не на мен.

Икономът замълча и последва Блейк по пътя към кралските покои. Тягостната тишина и напрегнатата атмосфера се завъртяха като фурия около ума на ДеЛамонт и той стисна парапета на стълбите за да не се строполи върху плочките. Когато стигнаха до голямата врата Елиас се приближи до бравата, но Блейк улови ръката му и поклати глава.

— Благодаря ти за всичко, Елиас. Знам колко пъти съм ти го повтарял, но... наистина го мисля. Благодаря ти!

Икономът се усмихна с насълзени очи и извади кърпичка от джоба на сакото си, издухвайки се звучно.

— Боговете да ... ви ... ви з-закрилят, млади господарю! — и избухна в неудържим рев, нахвърляйки се върху му.

Блейк изпъшка от смазващата прегръдка и избута белите криле от лицето си, когато едко от перата се пъхна в носа му. Той кихна и перото изкочи, плесвайки Елисс по ръката. Икономът изхлипа и замачка бузите на Блей.

— Толкова ще ми липсвате, млади господарю!

Блейк премига и се оскубна от прегръдката.

— И ти ще ми липсваш, Елиас.

Икономът хукна по стълбите и се скри в един от коридорите, карайки Блейк да поклати глава с тъжна усмивка. Този нефилим беше истинско дете!

— Влизам! — извика през вратата и натисна бравата, вмъквайки се бързо вътре. — Ази, къде сииии?

Той се завъртя на пети и огледа голямото легло и мекият килим, както и скрина до тях, пълен с висококачествени платове. Прекрасна стая, идеална за един крал. И все пак... ужасно пуста.

— Тук съм.

Блейк извърна глава към кралят на Между, който пишеше нещо върху масичката за чай. Единият му глезен беше преметнат през коляното на другият крак, а между дългите му пръсти се намираше красива, метална химикалка. Блейк се прочисти гърлото си и изпъна гръб.

Азазел пусна химикалката и най-сетне срещна погледа му. На лицето му нямаше следа от каквато и да било емоция, когато Блейк каза:

— Готов съм да започваме.