Белязания

5 глава

❤️Vote/Comment❤️

След като ме разведе из "скромната" яхта, както казваше той, обърнахме към кея, за да може да слезем, където отново ни очакваше добре засилена охрана. Чувствах се странно с толкова много охрана покрай мен. Но разбирах, че това беше за безопасност на Белязания. Големите момчета не ми обръщаха внимание, явно защото бяха свикнали да виждат шефа си с друга жена. Бях му казала, че нямаше му да да ме кара където и да било, но той настояваше. Нямаше как да му откажа. Все още ми се живееше.

— Добре, къде да те караме? – попита ме Белязания, докато ходихме към колите.

— И аз не знам. Бих се прибрала за една почивка. – свих рамене и вече виждах, че приближавахме колите.

— Ами приятелите ти? – поинтересува се.

— Пфф, не, те не са ми приятели. – метнах с ръка небрежно, макар и вътрешно наистина да ме заболя от тези думи.

— Как така? В бара бяха...

— Бяха. – натъртих, слагайки край на разговора.

Той само кимна и нищо не каза. Мисля, че и беше за добро. Сега наистина се чувствах гадно, заради това което се случи. Мамка му, наистина ми беше тъпо, че им казах "сбогом" и, че те наистина си тръгнаха, но какъв беше смисълът да седя и да се обвинявам, като те сами бяха взели това решение за себе си. Щом стигнахме колите, Белязания собственоръчно ми отвори задната врата и ми направи жест с ръка да вляза в черния брониран автомобил. За миг забелязах реакцията на големите момчета. Шок. Но защо? Нима правеше това за първи път? Защо всички спряха и го изгледаха така? Каквато и да беше причината, не се чудих много, а директно се качих в колата и му благодарих за което. Веднага след мен се качи и той и шофьора затвори тежката бронирана врата. Прозорците бяха затъмнени и почти нищо не можеше да се види през тях. Беше тъпо, тъй като нямаше какво да правя през пътя.

— Тааа... на къде да те караме? – попита ме тихо, а аз отново свих рамене, опитвайки се да гледам през прозореца или по-скоро се опитвах да се разсейвам с нещо. – Карай на моето място. – нареди на шофьора, а аз погледнах към Белязания, който само ми кимна, а аз се отпуснах на седалката, с нов опит да прогледна какво имаше през бронирания затъмнен прозорец. – До кога си тук?

— До когато си осигуря превоз за обратно. – казах му и нямах въобще каквото и да било намерения да го оставя да ме закара до Русе.