My crazy college life

Сега вече го заболя

Стоях на коридора и гледах кой накъде отива. Дори и аз не разбирах разпределението на стаите, а Тъкър трябваше да дойде скоро. Каза, че отива да свърши някаква работа свързана с документи и ще се върне. Затова просто стоях и го чаках. Покрай мен минаваха момичета, заглеждаха ме, но аз сякаш не бях заинтересован от тях. Извъртях глава и така с всяка следваща. Не знам какво ми беше причинил този шашав, но фактите бяха на лице. Не можех да се занимавам с момичета повече. Исках него...

И като се сетих за него някъде из тълпата мярнах бегло дрехите му. Стори ми се, че ми се е привидяло, защото така или иначе, след като продължих да гледам, не го видях. Сякаш се бе изпарил. Или просто никога не е бил там, където аз мислех, че бе. Усетих ръка на рамото си и се обърнах, очаквайки да видя Тъкър, но уви... Видях рошавата глава на Теил и сякаш нещо в мен подскочи от радост, а друга част просто съжали и пожела да умре. Не знаех как да реагирам. Той стоеше срещу мен, усмихваше се. Държеше се така, сякаш нищо не се бе случило. Но аз не можех. Нещо в мен сякаш умираше, докато не разбирах колко силно е всичко между нас. Дали само аз имах намерения към него или и той към мен? Дали всичко щеше да се срути щом му кажех колко ме наранява.

-Здравей, Джони! – той ме поздрави с красивата си усмивка и нямаше как да не се усмихна на свой ред. Радвах се, че бе тук. Въпреки всичко което направи. А дори и не разбирах защо...

Мислех, че той ще е поредния досаден съквартирант, че ще бъде голям идиот, че ще ме дразни с всичките си прищевки, но изведнъж той се превърна в човека, когото искам да докосвам и да целувам. Човека, когото искам да прегръщам преди да заспя. Той се превърна в изгубена част от мен, която сега намирам и ... Това май ме нараняваше. Не разбирах какво толкова се случваше в мен щом се появеше от някъде, но не можех да стоя повече от далеч и да се правя, че ми е все тая.

Моментално хванах ръката му и следвайки указателните табели стигнахме до тоалетните. Бутнах го в една от кабинките и му позволих да седне на капака. Той ме погледна. Понечи да каже нещо, но аз запуших устата му. Знаех, че нямаше никого, защото влизайки видях всички кабинки с отворени врати, но се страхувах. След като той разбра намека успях да отлепя ръката си от него. Ние изчакахме всички да се приберат по стаите и когато гълчавата в коридорите стихна му помогнах да се изправи.