My crazy college life

Букет и извинение

Теил хвана ръката ми и двамата излязохме от тоалетните. Не знаех причината за отвратителното му поведение тези дни, но исках да разбера и надявах се, че щях да успея. И тъй като не обичам да се мотая в разни учени заведения, предложих на Теил да отидем някъде да хапнем, за да мога да го притисна и да разбера какво се случва. Излизайки от сградата се натъкнахме на Тъкър, онова момче, което ме доведе до института. Бях готов да ги запозная, защото нито се срамувах от това какъв съм, нито исках Теил да го прави. Но противно на очакванията ми, Теил много се зарадва, виждайки момчето и го прегърна.

Стоях до тях като попарен кактус. Не знаех какво да направя. Но гласът на Тъкър ме накара да се осеферя малко. Свъсих вежди, когато той ме смъмри.

-Абе, Джони... Защо не каза, че си приятел на Теил? – попита ме, а аз се почесах зад врата. – В кое общежитие си тази година, Те?

Теил въздъхна. Мисля, че се двоумеше дали да каже, но все пак го направи.

-Вероятно вашето. С Джони сме в една стая. – той ме погледна, очаквайки одобрение, а аз кимнах леко.

-Да. И сме заедно. – усмихнах се, печелейки си леко озадачен поглед не само от Тъкър, но и от Теил. Вероятно не знаеше, че ще го кажа, но все пак го направих. – А вие от къде се познавате? – попитах, но никой от тях не започна да ми обяснява. Сякаш криеха нещо.

-Тъкър? – попита Теил.

Това ме изнерви. Не можеше ли да се стегне и да постъпи като мъж? Да поеме отговорността и просто да ми обясни? Ама че работа, тук нищо не ми харесваше и много ми намирисваше. Затова се дразнех и мърморех, искайки да разбера какво се случва. Но те си подхвърляха топката, докато Теил не изплю камъчето, вероятно осъзнал, че това ме наранява. Или, че ще му забия някакъв и ще си тръгна. Не знам.

-Бяхме в една стая в общежитието миналата година. И бяхме в един факлутет. – той се усмихна към Тъкър, но отново подозирах, че нищо не е това, което ми казва. Или поне крие нещо. Ама, че си шашав, Теил... Просто кажи всичко и не крий нищо. Колкото повече криеш... Толкова по-лесно ме губиш....

-И? – попитах, очаквайки адекватен отговор най-накрая, но уви не получих такъв. Двамата просто мълчаха и се гледаха, а понякога поглеждаха мен. Чувствах се ужасно. Тъкмо с Теил отново си оправихме... или поне опитахме да си оправим отношенията и се появи това? Не разбирах какво се случва тук. Не можех, не исках. Страхувах се, че ще ме нарани.

-Бяхме заедно. – въздъхна Теил и погледна към мен. – Не исках да разбираш по този начин, но...

-Какво, шашав? Какво? Аз... Знаеш ли, прибирам се.

Пуснах го и тръгнах. Не исках, но той... Можеше да ми каже по-рано. Можеше да не го прегръща. Можеше да.... Да ме последва. Но те останаха заедно. Никой от тях не тръгна след мен и това може би ме довърши. Исках да се свра някъде и да плача с цяло гърло. Исках да се предам на и без друго изтощителния рев, след което да припадна от безсъние, храна и вода. Исках да свърша. В някоя уличка, където никой не би ме намерил.

Но не знаех накъде да вървя. И това май беше най-удачния момент, да се изгубя някъде. Далеч от тях двамата и далеч от всички останали. Исках спокойствие, мир и много, много време да излея душевната си болка.

И така се случи. Обикалях до късно. Телефона ми не спираше да звъни. Звъняха ми и двамата, чак ме е яд, че си дадох номера на Тъкър. Ако беше само Теил някак щях да го преживея. Но и Тъкър... Това беше нещо, което не можех да спра. По никакъв начин.

За пореден път вибрацията на телефона ми ме разсея. Докато нему падна батерията и не се изключи. Благодарих на бог, прибрах го и продължих. Едва стигайки познато място, осъзнах, че никога не съм бил тук. Приличаше на уличката, в която бе кръчмата онази вечер. Но беше съвсем различна улица. Имаше много повече варели за боклук. Имаше по-малко магазини, нямаше кръчма и всичко бе отдавна затворило и потънало в мрак. Идеално място да преспа. А до варелите дори имаше и матрак. Поне нямаше да съм на някоя пейка и да ми е неудобно и твърдо, щях да съм на мек матрак, който ако трябва да съм съвсем точен си бе доста добър. Беше малко скъсан, но не може всяко едно нещо да остане здраво.

Умората и болката вече ме бяха повалили и в момента, в който легнах се унесох и заспах.

-Ставай, хлапе! – извика някакъв старец. Едва след като погледнах нагоре видях един клошар с бастун, който ме буташе леко по крака. Изправих се, разтърках очи, а той дръпна матрака. –Това е мое, ясно? – изсъска той, дръпна го до другия контенйнер и легна на него. След секунда една котка изскочи от контейнера и легна до стареца. –Ела тук, Честър. – прошепна той, галейки котарака.

Не казах нищо. Минах покрай него и забелязах малък стар часовник да виси на врата му. Беше отворен, вероятно и счупен, но имаше снимка на малко момиченце. Преглътнах.

-Вземете. – прошепнах, клякайки до него и оставяйки му двадесеттачка. Усмихнах се. Той бутна парите ми и повдигна вежда.

-Като имаш пари какво търсиш тук?

-Скарах се с гаджето си. Не исках да се прибирам. – обясних, опитвайки да навра парите някъде по джобовете му.

-Не ми ги давай, момче. Дъщеря ми скоро ще дойде и ще ме вземе. – той се усмихна, отново бутайки ръката ми. – Купи й букет и й се извини.

Въздъхнах, взех парите си и тръгнах. Не, нямаше да купя букет на Теил. И не, нямаше да му се извиня.