A Royal Story(BG Fanfiction)

👑Unexpected Vacation👑

Гледната точка на Елиза:
   Мечтите много трудно се превръщат в реалност. Научих това по трудния начин. Като дете обичах да си представям как ще изглежда живота ми, когато порасна. Мечтаех един ден да стана известна дизайнерка на дрехи, да имам собствено кралство и всички останали принцеси да ми завиждат за роклите. Бях глупава и наивна. Бях дете – фантазиите ми бяха по-големи от всичко останало. Не се съобразявах с никой и на мен ми харесваше така. Живеех с родителите си в двуетажна къща в предградията на големия шотландски град Глазгоу. Майка ми – Кара, беше изключително добра готвачка и работеше като шеф в един от по-известните ресторанти в града, докато баща ми – Патрик, беше човек на науката. Бяхме щастливо семейство, живеехме добре. Аз ходих на детска градина, те на работа и така времето минаваше. Никога дори не съм си помисляла, че тях може да ги няма.
   Помнех всичко сякаш се беше случило вчера. Денят беше двадесет и девети януари. Навън валеше силен дъжд, а родителите ми бяха на една от техните вечери с приятели. Бях седем годишна, достатъчно голяма, за да ме оставят сама вкъщи, но бурята, която се развихряше отвън беше твърде страшна за мен. Обадих им се и ги помолих да се върнат, макар и да беше изминал само час, откакто ги нямаше. Те ме успокоиха и казаха, че ще се приберат възможно най-бързо. Така и не се прибраха. След повече от два часа, когато отворих вратата вместо да видя тях, видях двама полицаи и една жена. Не ги познавах, но жената ме убеди, че няма да ми направят нищо лошо. Казаха ми, че родителите ми ги няма вече и се налага да тръгна с тях. Аз не им повярвах. Плаках, тръшках се, но най-накрая стана така, както те искаха.
   Доста често след като научих какво всъщност е станало сънувах кошмари и не можех да се съвзема. Как е възможно едно малко дете да приеме, че родителите му са починали в катастрофа? Как изобщо ще може да се съвземе след това? Истината е, че не може. Помня как се почувствах, когато за първи път ме заведоха в приемно семейство – уплашена, сама, изоставена. Опитвах се да избягам от всички, но осъзнавах, че бях твърде малка, за да се грижа сама за себе си. И така годините минаха и точно, когато навърших осемнадесет бях спестила малко пари от работа и джобни, които приемните ми родители ми бяха осигурявали, и най-накрая можех да си наема свой собствен апартамент и да заживея живота, за който мечтаех.
   От много малка, рисуването за мен беше начин да избягам от реалността. Откакто се помня то винаги ми е доставяло удоволствие и бързо след като започнах училище открих, че талантът ми е именно в това. Нищо не ме правеше по-щастлива от рисуването и от мисълта да създавам нещо толкова красиво. Не бях сигурна от кой съм наследила тази дарба, но много ми се искаше да вярвам, че е от майка ми. Тя винаги ме беше насърчавала да не се отказвам и да не захвърлям таланта си на вятъра. Ако всичко това не се беше случило, бях сигурна, че дори щеше да ме запише на уроци, но след катастрофата не можех да си позволя това. Докато растях ми стигаше това да имам скицник и молив, а мечтата ми да стана дизайнер във времето все повече и повече се превръщаше в твърде далечна мечта.
   От година и половина ежедневието ми беше твърде еднообразно. От вкъщи на работа и от работа в къщи. Тук там ми оставаше време и да рисувам, но в повечето дни бях твърде изморена и останала без сили. Нямах лукса да си позволя личен живот или да се храня с нещо по-различно от полуфабрикати. Колкото и да ги мразех, в последствие се научих да се примирявам. Примирих се с всички трудности до тук и сега се опитвам да изляза от бедния свят, в който бях попаднала. За съжаление, колкото и време да минаваше парите никога не бяха достатъчни, за да покрият дори един семестър в университета по мода и дизайн. Разходите от наема, тока, водата, храната никога не намаляваха. Опитвах се да остана позитивна, да не се отказвам, да не проявявам слабост, но в някои дни всичко ми идваше в повече. Реалността ме удряше с всички сили. Отчайвах се, депресирах се, плачех. Мразех съдбата, мразех живота си. Нищо не беше справедливо. С нищо не бях заслужила всичко това, но нямаше какво да направя, за да променя миналото. Само можех да се надявам на по-добро бъдеще.
   Работата ми в един от най-елитните барове – „Night’s life”, започнах, когато бях на двадесет и до днес все още работех там. Заплащането беше прилично, но това заради, което все още не бях напуснала бяха банкнотите, които повечето клиенти оставяха като бакшиш и които имахме право да си прибираме. Работата не беше кой знае какво, бях сервитьорка и не ми беше трудно да навляза в тази професия. Основното правило беше – винаги се дръж добре с клиента дори когато той е задник. Почти всяка вечер се случваше да се опитват да ме свалят с мисълта, че съм някое леко момиче, което биха изчукали. Е, аз можеше и да не се чукам, но определено разбирах кога някой иска да ми намекне нещо. С времето се бях научила доста добре да отклонявам такива покани.
   Заведението беше бар и като такъв той работеше единствено вечер, или по-скоро може да се каже от вечерта до ранното утро. Обикновено се прибирах към пет часа сутринта, напълно преуморена, с главоболие, заради силната музика, която пускаха и не можеща да стоя на краката си. В такива дни исках само и единствено да се наспя. Събуждах се през късния следобед и ако имах настроение започвах да рисувам, а ако не – си пусках телевизора и след най-много двадесет минути отново бях заспала. Дните ми бяха еднообразни, никога не се случваше нищо вълнуващо. Или поне не до днес.
   Тази сутрин, или по-скоро този обед, странната мелодия на телефона беше тази, която ме събуди. По принцип нямаше кой толкова да ми звъни освен шефът ми или Тара, момичето, с което се бях сприятелила на работата. Когато видях, че е непознат номер, първата ми мисъл беше, че най-накрая някой се беше сетил да се обади за работното място, на което бях кандидатствала преди две седмици. То беше свързано с едно училище и работата беше като извънреден учител по изкуство. Когато отидох, ми се стори доста приятно място. Стисках палци, обаждането да беше оттам.

- Ало? – казах, натискайки зелената слушалка.
- Търся госпожица Елиза Рийд. – каза отсрещният мъжки глас.
- Аз съм. – потвърдих.
- Обаждам Ви се във връзка с томболата, която провеждаме всяка година. Вие сте една от петте победители, а наградата е едномесечна екскурзия до отдалечен остров в Тихия океан. Море, слънце, плаж, спокойствие – това е, което си спечелихте. – обясни ми мъжът, но аз бях твърде стъписана, за да кажа нещо. Едномесечна екскурзия? Сънувам ли? Какъв беше шансът това наистина да ми се случва? Дори не можех да си представя какво значи това. – Госпожице, там ли сте?
- Да, да, тук съм. – казах бързо. – Как съм спечелила? Не съм подавала никаква информация за себе си.
- Ами... – прокашля се мъжът. – Тегленето става на свободен принцип и е свързан с телефонния Ви номер. Ние сме туристическа агенция, която е свързана с Вашия оператор.
- Добре. – казах аз. – Само, че тази екскурзия, какво включва в себе си? Престой в хотел или само самолетен билет?
- Всичко. – въодушевено каза мъжът. – Полетът, хотелът и храната ви ще бъдат осигурени. Вашите единствени разходи могат да бъдат свързани с други покупки. Ако сте заинтересована и сигурна, че ще можете да отсъствате, то тогава можете да си дадете имейла, на който ще изпратя подробна информация.
- Разбира се, да, приемам. – казах набързо, без дори да мисля. Такъв шанс се случва веднъж в живота, не мога да го изпусна. – Само един последен въпрос. Как се казва този остров?
- Самора. – отговори мъжът, но името му не ми беше познато.
- Благодаря Ви. – отвърнах и му дадох имейла си. Той ми пожела приятен ден и затвори.

   Колко странно нещо е съдбата. Тъкмо, когато си помислих, че в живота ми в скоро време не се беше случвало нищо хубаво и ето, че дойде тази новина. Това вече ми се струва и по-добро даже и от мястото на учител. Почивка. Тази дума не я бях чувала доста отдавна. Откакто започнах да работя, не съм си позволявала да спирам, за да мога да спестявам, но сякаш с тази безплатна екскурзия ще успея да си събера мислите и да се отпусна. Аз съм на двадесет и две и никога не съм напускала града, а какво остава за страната. Това за мен ще е едно приключение, на което се надявам да открия нещо ново. Нещо, което да запълни самотата в живота ми. Може би нови приятели? Или първата любов?