A Royal Story(BG Fanfiction)

👑No Escape👑

Гледната точка на Елиза:
   Изминаха дни, а болката в сърцето не стихваше. Откакто с Лиъм се скарахме в коридора онази нощ, всичко беше коренно различно. Не говорихме, не се поздравявахме, спазвахме прекалено голяма дистанция помежду си, а той… дори не ме поглеждаше. Беше започнал да разговоря с другите момичета, и с особено с Ренета, много повече от обикновено. Поведението му беше доста разкрепостено, което предизвикваше ярост у мен. Защо ми го причиняваше? Господи… сгреших. Бях го обидила, нали? Засегнах го, но се почувствах уязвима, защото можех да го загубя. Имах усещането, че тази опасност никога няма да отмине. Аз казах някои неща, той – също. Нагрубихме се взаимно, но бях готова да простя и да забравя, стига отново да го усещам до себе си. Сякаш ми изтръгваха сърцето, когато го видех с друга. Болеше ме, но когато опитвах да се приближа до него, той си намираше оправдание и извинение. Отбягваше ме, а това ме пробождаше като нож. Имах вина за случилото се, не отричам, но докато аз страдах и съжалявах за всичко, никой не прояви съчувствие. Никой, освен Тея. Всички се радваха и ликуваха, заради това, че с Лиъм сме приключили толкова бързо, колкото и започнахме. Това ги обнадежди. Размотаваха се около него, излизаха заедно в градините, бяха в центъра на вниманието, а камерите следяха всяко тяхно движение. Те се забавляваха, а аз тъгувах тихо в ъгъла, заради ревността и несигурността си. Именно заради това щях да го загубя. Той помоли за разбиране, а аз го принудих да ми каже, че го задушавам. Може би, наистина го правех. Задушавах го, а той се нуждаеше от своето собствено лично пространство. Имаше задължения. Цялото кралство беше легнало върху плещите му, в опитите на баща му да го подготви за владетел, а аз най-егоистично и алчно исках Лиъм само и единствено за себе си. Въпреки болката, опитвах да продължа напред. Прикривах истинските си емоции, а фалшивата усмивка се беше превърнала в най-добрия ми приятел през последните дни. Носех я навсякъде със себе си. Тея забелязваше. Искаше да ми помогне, за да може с Лиъм да се сдобрим, но аз отказвах. Ако ни беше писано, ако съдбата ни беше отредила да бъдем заедно, все някога, някак си, щяхме да намерим път обратно един към друг. Ако не, щяхме чисто и просто да се разделим и да съхраним малкото спомени, които създадохме, докато бяхме заедно.
   Денят беше ужасен. Опитвах се да бъда силна, да му покажа, че не се интересувам, че не ме вълнува, но беше трудно. Чувствах се ужасно от сутринта и прекарвах времето, затворена в спалнята си. Харесваше ми да бъда сама, заобиколена от тишината. Прозорецът беше отворен, влизаше прохладен и чист въздух, който ми помагаше да се успокоя, когато емоциите ми достигаха връхната си точка. Мислех за Лиъм и за това колко ми липсваше. Бях се привързала към него повече, отколкото бях предполагала и очаквала. Грешката беше моя, защото не биваше да се влюбвам в принц. Къде ми беше умът? От друга страна, Ренета беше истинска змия. Правеше всичко по силите си, за да ми покаже, че Лиъм вече не е мой. Неин е. Техен е. Но мой – не. Усмивката ѝ ми показваше всичко. Виждах намеренията ѝ чрез нея. И знаех, че тържествува, заради постигната победа. Отново не можех да направя нищо, за да попреча на това. Не исках да създавам проблеми, да се разразяват скандали и всички да ме мислят за агресивна. Трябваше да търпя, защото това беше наказанието ми. Лиъм ме наказваше, но вече не издържах. Исках това да спре. Много ли беше?