A Royal Story(BG Fanfiction)

👑"The tradition will break hearts"👑

Гледната точка на Елиза:
   Знаех, че състезанието е една огромна глупост, но изобщо не мога да си обясня причината, поради която приех да участвам в него. С всеки изминал ден, който прекарвам в двореца, се убеждавам, че традицията, която Самора упорито продължава да спазва, не проявява никакво уважение, нито към участничките, нито към принца, от чието решение зависи съдбата и бъдещето на кралството. Мислех, че Лиъм е различен. Нямах с кого да го сравнявам, но определено изглеждаше като честен човек, който търсеше истинската си любов сред изключително ограничен брой от възможности. Твърдеше, че ме харесва, че иска да опитаме, че може би бях това, което търсеше, но в следващия момент отива и се хвърля в прегръдките на друга. Ревнувах ли? Не знаех, но усещането изобщо не беше приятно. Госпожица Ренета Уилсън беше най-нелицеприятната от всички останали. Разбирах се с Тея, с Алис, с Блеър, дори донякъде и с марионетката Валентина, но с нея… дразнеше ме. Може би взаимно усещахме конкуренцията. Каквото и да се случваше, странях от нея. Не ми беше приятно да ставам свидетел на флиртуването ѝ с Лиъм, на което той отвръщаше. Камерите снимаха, а те се усмихваха и разговаряха помежду си, сякаш бяха първи приятели или бъдещи любовници. Нямах намерението да оставам и да им преча, затова побързах да се върна в стаята си. Това съревнование се задълбочаваше. Усещах, че проблемите тепърва предстоят и това ме плашеше. Може би беше време да си отида. Измина почти седмица, а броят на хубавите моменти, които преживях тук, бе равен на лошите.
   Фотосесията премина много по-приятно, отколкото очаквах. Усетих разликата в държанието на Лиъм около мен и около останалите момичетата. И все пак, когато една истински достойна кандидатка, като Ренета, се появи, коя ставам аз? Натрапница от Глазгоу, озовала се тук, заради лъжата на брат му и най-добрият му приятел. Прибирайки се в стаята си, първата задача, която трябваше да свърша, беше да се отърва от дългата и яркочервена рокля, която определено привлече вниманието на всички. Мая беше права, но наистина ли исках това?
   Прекарах няколко часа, размишлявайки за това кой бе по-ненормален? Лиъм, който скачаше от едно момиче на друго, или това, че те не му казваха нищо и не се опитваха да попречат на това? Как е възможно да си играеш с чувствата на хора, които дори не познаваш? Да, вярно е, че за да намери правилната трябва да ги опознае, но това ли е начинът? Да говори и флиртува с всяка една насаме. Да флиртува с Ренета, с Валентина, с Доротея, а после да дойде и да ми казва, че съм била красива и специална, да подхвърля намеци и да дава обещания, които не спазва. Беше грубо, обидно и объркваше съзнанието ми. Сигурна съм, че всяка една от нас си задаваше въпросът: Харесва ли ме наистина, или не? Играе ли си, или е сериозен в намеренията си? А, отговорът беше неясен. Нямаше и да го разберат. Защото само Лиъм знаеше какво се случва в сърцето му. Както твърди, че те харесва днес, така и ще те изхвърли утре, защото кралството и мнението на родителите му са по-важни от достойнството на едно момиче? Независимо дали е графиня, или обикновена сервитьорка.
   Часовете минаваха, а аз ги прекарвах в тишина. Изведнъж, на вратата се почука. Стреснах се, подскачайки от мястото си. Не очаквах никого, но предполагам, че Мая е подготвила роклята ми за утре, по-рано от предвиденото. Дрехите също ме учудваха. Всеки ден различна рокля, по-зашеметяваща от предишната. Не се оплаквах, защото те може би бяха любимата ми част от проклетото състезание, което трябваше да се преименува на „Broken Hearts”. Мисълта за това ме накара да се разсмея, но си спомних, че зад другата страна на вратата, има някой, който чака да му отворя. Изправих се от леглото и няколко секунди по-късно, Лиъм стоеше пред мен. Опитах се да затворя, но ми попречи, използвайки кракът си.

- Елиза, съжалявам. Обещах, но… - прекъснах го.
- Няма защо да се извиняваш. Не си направил нищо. Това всичко е традиция и задължения, нали? На кого му пука за останалите? Нали все пак ще избереш някоя и ще се ожениш. – казах, позволявайки му да влезе в стаята ми.
- Осъзнаваш ли, че за да мога да проведа този разговор с теб, в момента нарушавам правилата? – каза, а аз се засмях.
- Тогава си тръгвай. Защото ако те хванат, ще обвинят мен, нали? Опитвам се да прелъстя принца. Това ще кажат, нали? – попитах. Бях ядосана, но защо? Заради Ренета или защото не му пукаше за мен?
- Елиза, моля те, изслушай ме. Да, права си. Постъпих ужасно с теб и трябваше да откажа на Ренета, но ти го каза. Имам задължения. Не мога да си позволя да пренебрегвам участничка. Ако и ти беше дошла, щях да направя същото. Разбери ме. Постави се на мое място.
- Поставям се, Лиъм. Правя го. Наистина. Но… изобщо ли не ти пука за момичетата? За това, че докато едни се стремят към короната, както непрекъснато казваш, други може би наистина изпитват нещо към теб.
- Какво казваш? Че ти ме харесваш, а Ренета харесва короната, така ли?
- Не… аз… Няма значение. Забрави. Искам само да знаеш това, че традицията ще разбие сърца. – казах, а той замълча.
- Съжалявам. Наистина. Виж, имам малко свободно време. Какво ще кажеш да се реванширам? – предложи, а аз поклатих отрицателно глава.
- Не искам. Не искам да си губиш времето с мен, когато можеш да обърнеш внимание на някоя, която наистина има шанс в състезанието и заслужава да го спечели.
- Елиза, какво говориш? Всичко това е само защото говорих с Ренета, така ли? – попита, учуден от всичко, което казах.
- Говорихте? Така ли му викаш? Според мен, флиртуването не е точно форма на разговор. – попитах, а той незнайно защо се усмихна. – Какво?
- Ревнуваш ли? – попита и се приближи към мен.
- Разбира се, че не. – отговорих. – Защо да ревнувам? Защо? И без това, скоро си отивам.
- Не мисля. – каза. – Знаеш ли, хайде да забравим за този разговор и да се разходим малко в градините, искаш ли?
- Не искам. – отново отказах. – Ти отивай и се разхождай, колкото си искаш, а аз ще остана тук. Все едно сме били на среща. Даже и камерите не е нужно да викаш.
- Гониш ли ме? – попита, преструвайки се на засегнат.
- Да. Хайде. – избутах го навън, затваряйки вратата.

   Може би щях да съжалявам за действията си, но засега определено не желаех да прекарвам време с него. Имах нужда да помисля, за да реша дали наистина искам да остана в Самора и да продължа участието си в състезанието. Отговорът на този въпрос ме плашеше, но беше неизбежен.