A Royal Story(BG Fanfiction)

👑The Photoshoot👑

Гледната точка на Лиъм:
   Хари и Зейн бяха абсолютно прави, относно изказването си снощи. Трябваше да прикривам емоциите и чувствата си. Трябваше всяка участничка да има равен шанс в състезанието, а през последните дни, Елиза беше всичко, което превземаше съзнанието ми. Опитвах се да се съсредоточа. Прекарвах време и с останалите момичета. Е, или поне се стараех. Разговарях с всяка една от тях. С някои имахме общи интереси, общи теми на разговор и като цяло бяха мили момичета. Признавам. С други мненията ни се различаваха коренно. Флиртуваха, държаха се по начин, който не одобрявах. Смееха се ужасно дразнещо и мразех, когато след всяка среща, тичаха една при друга, за да споделят впечатленията си. Клюките бяха нещото, което ненавиждах най-много. Разбира се, забелязвах, че Елиза беше изолирана от всички. Не само от конкурентките си, но и от хората, които живееха в двореца. Проблемът с роклите беше разрешен, но се появиха още други. Справях се с всеки, въпреки нежеланието, което се разнасяше от тези, с които говорех. Момичетата бяха специалните ни гости и никоя не заслужаваше различно отношение. Още по-малко пък, заради произхода си. Бях опознал повечето от тях. Не го осъзнаваха, но вече знаех имената на тези, които щяха да си тръгнат, когато времето за първата елиминация настъпи. Имаше и такива, които мислех да задържа за по-дълго време, защото бяха опция за поне свестен съвместен живот. Въпреки това, с никоя не чувствах онази тръпка, както когато говоря с Елиза. Да гледам в очите ѝ, да я наблюдавам, това ми харесваше. Знаех, че навлизам в дълбоката вода и упорито отказвах да си го призная. Защо? Защото не мислих, че е възможно. Не е възможно да съм влюбен, нали? Толкова бързо? След толкова години? Да, за любовта няма възраст, но ми се струва, че след несполучливите ми опити, сега всичко е нереално. Елиза вече не беше толкова далечна, колкото преди. Усмихваше се, говореше с мен, усещах действието, което имах върху нея. И знаех, че опитът ще си струва, колкото и неловко да бъде. И все още, не смеех да направя първата крачка. Ще почакам. Още малко.
   Денят беше изключително специален за участничките. Предстоеше фотосесия. Поредната традиция. Всяко момиче ще бъде снимано, както сама, така и с мен, а последната снимка е обща. Това беше най-досадната част от състезанието. Снимките щяха да бъдат разпространени из всички вестници в кралството. Народът ще ги види, ще решат с коя си подхождам най-много и ще започнат да подкрепят нея. Не можех да си представя до нито една от тях. Освен до Елиза. Поредната странна мисъл, която преминаваше в съзнанието ми, но беше факт. Може би чувствата ми бяха много по-силни, отколкото мислих и беше време да се примиря с това. Вълнувах се единствено, защото исках да видя роклята, която беше избрала. Всичко, което обличаше ѝ стоеше прекрасно. Моделите, които правеха специално за нея, бяха съвършени. И защо ли се учудвам? Мая се занимаваше с тях. Единственият дизайнер, който не си виреше носа на високо, уважаваше всички и обожаваше да работи с хора, които оценяваха труда ѝ и не бяха високомерни и капризни. Мая успяваше да създаде най-красивото и изящно облекло, което караше Елиза да изпъква и да блести още повече.
   Всички момичетата бяха избрали рокли в светлите нюанси на зеленото, синьото и жълтото. Все цветове, подходящи за лятото. Единственото различно беше ярко червеното, което очертаваше извивките на Елиза, побърквайки ме. Роклята беше дълга, с дълга цепка отстрани, придаващата загадъчност. Провокираше и насочваше мислите ми в грешна посока. Исках да я съблека. Косата ѝ беше накъдрена и се спускаше на дълги вълни по гърба ѝ. Представих си я разпиляна върху възглавницата, докато сме в леглото ми. Осъзнах се и се отърсих от глупавите и неприлични мисли, които не ме оставяха на спокойствие. Нямах правото да чукам състезателките, иначе веднага щях да замъкна някоя от тях в тоалетната. Всяка можеше да си го получи, но нея нямаше да докосна. Фотосесията отдавна беше започнала. Разполагах с още известно време, преди да се наложи да се присъединя и реших, че ще го използвам по правилния начин.

- Здравей. – приближих се към Елиза, спечелвайки си усмивка от нейна страна.
- Здравей. Как си?
- Добре. Като изключим, че изобщо нямам желание да се снимам отвън, при това на тридесет градуса. – засмя се.
- Толкова ли е лошо? Не ти ли е приятно да си заобиколен от момичета? Всичките са много красиви.
- Така е, но искам да бъда само с едно момиче от тях. А, и то е най-красивото тук.
- И кое е това момиче?
- Ти. – отговорих, забелязвайки червенината, която се появи по лицето ѝ.
- Благодаря за комплимента. – отново се усмихна и погледна към мястото, където се правеха снимките. – Притеснявам се. Никога не са ме снимали досега. Освен ако не броим годишникът в гимназията и снимките за календар в детската градина.
- Спокойно. Просто бъди естествена. Знам, че това няма да бъде проблем за теб.
- Всички ли ще видят снимките? – кимнах положително. – Нещата стават все по-зле. – личеше си, че е нервна.
- Всичко ще бъде наред. – уверих я. – А, ти… харесва ли ти тук?
- Да, като изключим причината, поради която съм тук.
- Защо? Не ти ли харесвам?
- Причината не е в теб, а в глупавото състезание. Прекалено много правила, очаквания и стандарти, които не мисля, че ще успея да покрия.
- Глупости. – отрекох. – Справяш се страхотно. С напрежението, с недоволните погледи, с всичко. Заслужаваш да бъдеш тук.
- Благодаря, Лиъм, но аз…
- Елиза Рийд!? – фотографът се провикна, навел поглед към списъка с имената, който държеше в ръцете си.
- Твой ред е. – казах, а тя въздъхна.
- Пожелай ми успех.
- Не ти трябва. – намигнах ѝ, а тя ме бутна леко и тръгна.

   Макар и да траеше по-малко от минута, беше удоволствие да я гледам. Стойката, красивата усмивка, Елиза беше по-съвършена от всяка друга. Тя беше последната, преди снимките на момичетата с мен да започнат. Признавам, че очаквах, че ще бъде поне малко забавно, но… не беше. Всяка се опитваше да застане възможно по-близо до мен, макар че трябваше да изглеждаме официални и формални, а не влюбени. И колкото и да опитвах, с Елиза се получи именно нещо подобно. Чувствах се по-различно, когато бях до нея. Обещах ѝ, че ще прекараме малко време насаме заедно след снимките. Разбира се, камерите, които снимаха денонощно развитието на състезанието и излъчваха по националната ни телевизия, бяха трудно препятствие. А, когато те притиснат, трябва да правиш правилното. И щом графиня те покани на разговор, не можеш да откажеш. Ренета го направи, проваляйки плановете ми. Двамата се отдалечихме от останалите, разговаряйки за ежедневните събития и времето. Забелязвах разочарованието в очите на Елиза и ме заболя. Исках да помоля госпожица Уилсън да приключи по-бързо, но беше невъзможно. Изслушах всичко, изтърпях флиртуването ѝ, стараейки се да изглеждам достатъчно любезен и внимателен, но когато се откъснах от нея, беше твърде късно. Елиза я нямаше. Усещах тъгата, която се носеше из въздуха в градините и знаех, че е от нея. Не спазих обещанието си, но задълженията ми не ценяха неща като това. Съжалявах, но знаех, че имаше възможност да поправя нещата. Не беше късно да я настигна, нали?