A Royal Story(BG Fanfiction)

👑Make a First Impression👑

Гледната точка на Елиза:
   Сякаш бях в приказка. Това определено описваше ситуацията, в която бях изпаднала. И все пак, нямах представа начинът, по който щях да се справя. Бях се впуснала в състезание, чийто финал предлагаше брак с принца, но това започваше да ми се струва все по-откачено. Любовта беше нещо, за което трябваше време. Едно състезанието с четиринадесет, тоест петнадесет момичета не можеше да ти осигури това, нали? Това беше прекалено глупаво и не вярвах, че Лиъм ще успее да открие това, което търси в някоя от гостенките си. Съжалявах го. Не отричах, че онази нощ в бара беше привлякъл вниманието ми. В сравнение с приятелите и брат си, той беше единственият, който изпъкваше на сепарето. Беше красив и определено знаех, че в него имаше нещо необикновено. Но… това? Не, определено не го очаквах. Бях ядосана на глупавия му приятел – Зейн, защото това беше ужасно подъл номер от негова страна. Излъга ме, доведе ме тук, хвърляйки ме в дълбоката вода. Срещу себе си имах изправени четиринадесет графини, които искаха Лиъм и короната повече от всичко. Бяха обучени и изискани. Това, от което той се нуждае. Тогава, защо ме помоли да остана? И защо звучеше толкова искрен? Учудих се на казаното от него. Казваше, че ме харесва, но това ме хвана толкова неподготвена, че не успях да му отговоря. Може би, защото ми казваха такова нещо за първи път, не можех да повярвам. Преди да се осъзная, се съгласих. Приех участието в този нелеп конкурс, без дори да знам какво правя. Не знаех правилата, не познавах владетелите, не познавах мястото, не познавах нищо и никого. Нямах маниерите, които всяка бъдеща кралица трябваше да притежава и знаех, че щяха да ми покажат вратата при първа възможност. Първо, защото съм недостойна и второ, защото нима обикновено момиче може да се омъжи за принца? Не го вярвам. Това се случва само в истинските приказки, а това, колкото и странно да звучеше, беше реалността. Исках да си тръгна, но вече беше прекалено късно. Трябваше да се примиря, да остана известно време, а после да приема съдбата си и да се върна към стария си живот в Глазгоу. Дните минават бързо. Убедена съм, че скоро ще бъда в самолета, който ще ме отведе в Шотландия.
   Всяко момиче имаше своя собствена спалня. Когато Зейн ми показа тази, в която щях да остана, бях впечатлена. Каза, че е не е като тази на останалите, защото не са ме очаквали, но на мен ми беше достатъчно. В Глазгоу не разполагах с подобно пространство, легло и баня, в чиято вана исках да се удавя. Получих необходимата информация за вечерята, която щеше да се състои довечера в чест на участничките. Щях да се запозная с всички, а това увеличи напрежението. Не биваше да закъснявам, защото първото впечатление беше от огромно значение. Не, че исках да спечеля. Просто не исках да се излагам. Отворих огромния гардероб и започнах да подреждам дрехите си. Имаше доста място и остана наполовина празен. Телевизорът беше огромен, а каналът, който излъчваха на първата програма беше тяхната собствена телевизия, която запалено следеше състезанието. Всички говореха за появата на петнадесета участничка от Глазгоу. Не исках да слушам, но любопитството надделя. Всички мислеха, че това е някаква показност и много скоро ще ме изритат. Мислеха ме за неподходяща, за шега, която принцът си прави с поданиците, предлагайки им такъв вариант за бъдеща кралица. Омръзна ми да слушам и го спрях. Използвах остатъка от следобеда, за да си почина и да премисля всичко, което ми се беше случило. Шокиращо и неочаквано. Притеснявах се, защото шансът да ме харесат, беше минимален. Кой би ме харесал? Някакво момиче, дошло от Шотландия, за да открадне принца? Могат да бъдат сигурни, че не съм никаква заплаха и конкуренция. Наистина ще приема всичко това като една ваканция и ще си представям, че всички останали са гости на хотела. Просто е. Оставам тук за седмица и се връщам обратно. Не ме интересува дали ще ме изгонят, или аз ще поискам да си тръгна.
   Определено не очаквах, че трапезарията ще бъде толкова огромна. И определено не очаквах, че всички ще бъдат облечени в красиви, вечерни дизайнерски рокли. Естествено, позакъснях, а това накара всички погледи да се вперят в мен. Някои ме гледаха учудено, други – злобно. Преглътнах. По дяволите! Как се поздравят крал и кралица? Живеех на острова, но Елизабет II не ми беше приятелка. Та, аз не можех да правя дори реверанс. Браво, Елиза! Освен това и дънките ти направиха грандиозно първо впечатление. Двадесет и първи век сме. Не очаквах, че тук, макар и кралство, роклите и костюмите са задължителни. Поредното доказателство за плиткоумната ми глава. Стоях като замръзнала. Местех погледите си от едно момиче на друго, наблюдавайки реакциите им. Най-накрая забелязах и Лиъм, който се усмихваше. Погледът му не излъчваше укор, за разлика от този на баща му, който признавам, че ме плашеше. Приближих се внимателно, сякаш вървях по тънък лед. Забелязах, че на масата, пред всяко момиче, имаше табелка с името ѝ. Предполагам, че за да не забравят имената им. А, и те сигурно не се познаваха. Макар че някои си говориха доста оживено, преди да забележат присъствието ми.