A Royal Story(BG Fanfiction)

👑The Accident👑

Гледната точка на Елиза:
   Положението в страната се влошаваше. Страхът и притеснението обземаше всички ни. Лиъм беше ужасно разтревожен, заради кървавите размирици, които се разиграва в Самора и останалите острови. Какво се случваше, по дяволите? Доколкото успях да разбера, версиите за причините са напълно различни. Недоволни от състезанието, или недоволни от условията за живот. Нямах представа. Всичко беше прекалено сложно и объркано, а Лиъм беше адски изтощен, за да отговаря на глупавите ми въпроси. Прекарваше всяка свободна минута в кабинета си заедно с Хари и Зейн. Обсъждаха сериозни теми, които изобщо не ме засягаха. Или поне така казваха, когато ги попитам. Преди няколко дни се изплаших до смърт. Лиъм се прибра с кръв по дрехите си. Изпаднах в истински ужас, докато проумея това, че кръвта всъщност не е негова. От тогава бях изключително досадна, защото непрекъснато му повтарях, че имам нужда от него и го молех да се пази. Сърцето ми се свиваше, когато тръгваха въоръжени. Осъзнавах рискът и състезанието започваше да се превръща в обикновено гостуване. Всички дейности бяха преустановени. Излъчването по телевизията беше спряно, а всички момичета бяха под изключително строга охрана и със забрана да напускат двореца без придружител. Лиъм ме повери на Зейн. Вярваше единствено на него, но е невъзможно най-добрият войник да пази някакво момиче, докато отвън буквално бушуваше война. Настоявах Зейн да изпълнява задълженията си и да се грижи за Лиъм, защото наистина щях да полудея, ако с него се случеше нещо. Сама щях да се застрелям тогава.
   Денят беше започнал с тревога. Нещата ескалираха и предусещах, че дворецът изобщо не беше сигурно място. Бях затворена в стаята си. Както и останалите момичета. Опасността не ни беше застигнала, което не налагаше преместването ни в тайното скривалище. И въпреки това, нервите ми бяха обтегнати. Бях се загледала през прозореца, оглеждайки навсякъде. Освен охраната, нямаше други въоръжени, които да се разхождат наоколо. Изведнъж долових странен шум отвън. Беше истинска глупост да изляза и да проверя, но имах ужасно предчувствие. Внимателно отворих вратата и се успокоих, когато видях Зейн. Момент. Какво правеше Зейн в двореца? Още нямаше обяд.

- Зейн? Какво е… - дъхът ми секна, когато се обърна и забелязах причината за посещението му. Виждах болката, изписана на лицето му и кръвта, която се беше просмукала в тениската му. Бяхме двадесети и първи век. Охраната беше облечена с обикновено костюми и носеха пистолети. Не бяха рицари, облечени в железни доспехи. Бяха съвсем обикновени мъже. – Господи! – веднага изтичах при него. Изобщо не можеше да се държи на краката си. – Боли ли? – що за въпрос, Елиза!? Очевидно е, че боли.
- Улучиха ме. Трябва да говоря с Тея. – имаше висока температура. Раната в корема можеше да е засегнала важен орган.
- Зейн, трябва да те заведем в лекарското крило? Сериозно е.
- Не е сериозно. Спокойно. Виж, ако искаш. – помогнах му и двамата успешно съблякохме тениската му. Забелязах татуировките му, които бяха истинско произведение на изкуството, но сега това нямаше никакво значение. Раната определено си беше сериозна. Куршумът все още беше в тялото му. Не разбирах от медицина, но бях гледала филми. Ще умре, ако оловото не напусне организма му.
- Зейн, ще повикам помощ. Веднага идвам.
- Недей! Опасно е. Всеки момент може да нахлуят тук. Ако нещо ти се случи, каква ще е ползата да живея аз? И без това Лиъм ще ме очисти.
- Лиъм? Той къде е? Добре ли е?
- Добре е, не се тревожи. Измъкнах се. Дори… дори не знае за състоянието ми. Бяхме в различни райони.
- Лиъм и мнението му не ме интересуват. Отивам да извикам някого. Няма да се бавя.
- Елиза, почакай. Аз…
- Не се тревожи. Нека да съм сигурна, че си стигнал при лекаря и ще ти доведа Тея.
- Имам нужда от нея. Моля те. – помоли ме, а аз кимнах. Личеше си, че наистина се обичаха.