A Royal Story(BG Fanfiction)

👑First Eliminations👑

Гледната точка на Елиза:
    Ренета Уилсън беше целеустремена. Определено забелязвах това качество, което притежаваше и знаех, че е готова на всичко, за да спечели Лиъм и тази корона, която очевидно желае повече от всичко. Аз щях да преглътна унижението, да се изправя с високо вдигната глава и да продължа, но всичко, което Лиъм каза относно нея и характера ѝ, ще остане запечатано в съзнанието ѝ завинаги. Не исках да злорадствам. Не бях обидена, сърдита, ядосана или разочарована. Беше ме яд, защото имаше хора, които не умееха да играят честно и да спазват правилата. Роклята ми беше подгизнала и лепнеше от виното, което я беше напоило, но фактът, че труда на Мая беше погубен, ме натъжаваше най-много. Харесвах облеклото си. Беше една от най-любимите ми рокли дотук, а сега е съсипана. Ще го преглътна. И това ще приема и ще забравя, но не можех да повярвам, че Ренета имаше смелост да направи това, готова да пожертва мястото си в състезанието. Знаех, че Лиъм няма да я изгони. Беше невъзможно. Беше прекалено добра партия, изключително богата, а остров Севиля беше най-важният и най-големият след Самора. Научих това от Тея. Тя беше единствената, която застана на моя страна и ми прошепна, че саботажа е нещо нормално, щом се отнася до Ренета и опитите ѝ да постигне целта си.
   Напрежението ескалираше и заради предстоящата първа елиминация в съревнованието. Всички трепереха, молейки се Лиъм да не произнесе тяхното име. Бях прекалено умислена за случилото се, за да се тревожа за това дали ще бъда изгонена, или не. Възможно е, особено ако се има предвид ситуацията, която се разигра преди малко, събирайки погледите на важни гости. През съзнанието ми минаваха всякакви мисли, относно това дали ще остана, или ще бъда изпратена обратно в Шотландия. Всяка на мое място би се успокоила с това, че излиза с принца. Мястото ѝ е гарантирано, но в двореца всичко е много различно. Нищо не е сигурно до последната минута. Любовта може да се превърне в омраза, а омразата – в любов. Не изключвах възможността да си отида и бях подготвена за това. Да, щях да се изненадам, но определено нямаше да твърдя, че е неочаквано. Лиъм започна речта си, сякаш се опитваше да отложи събитието, което го измъчваше и натоварваше допълнително. Той трябваше да произнесе тези имена, да се сбогува с момичетата, да им даде причини, поради които ги гони и да направи всичко възможно, за да не се почувстват виновни. Задачата му беше изключително трудна и определено не исках да бъда в неговите обувки.