Гледната точка на Лиъм:
Алармата, която проглуши двореца, не вещаеше абсолютно нищо хубаво. Познавах звукът и знаех, че нашественици бяха преминали през портите. Намеренията им бяха пределно ясни, а целта беше кралското семейство. Недоволни и бунтове винаги имаше. Нямаше кралство, в което всички да обичат владетелите си, да няма размирици и мъже, жадни за власт, които мислят, че умеят да управляват по-добре. Винаги се справяхме с подобни проблеми. Никога не се бях страхувал, защото Зейн беше най-добрият с оръжията в Самора. А, армията ни, която ръководеше, беше многобройна. Кралството се състоеше от острови. Повечето от момчетата, когато навършеха осемнадесет, желаеха да постъпят в армията, отколкото да бъдат отпратени в чужбина, за да продължат образованието си. И тук имаше университет, но той подготвяше единствено младежи, желаещи да се развиват в сферата на медицината, правото и дипломацията. Затова армията беше за предпочитане пред математиката в Европа. Вярвах на стражата, защото беше обучена до съвършенство. Сградите, построени специално заради това, бяха на изключително високо ниво, а крал Уолтър продължаваше да влага инвестиции в тази област. Бях защитен, но сега… имаше момичета, които бяха в опасност, а някои от тях може и да бяха самите мишени.
Изтръпнах, когато алармата се разпищя и се събудих. Напоследък не излизах от кабинета си. Трябваше да бъда най-добрият владетел, а това изискваше усилена подготовка. Баща ми упорито ми връчваше различни задачи, чиито решения трябваше да обмислям по цели нощи. Заспивах тук и се събуждах тук. Благодаря, че диванът в ъгъла беше удобен. Предложенията ми за примирение с бунтовниците и изслушване на исканията ми, не помогна. Зейн и дипломатите, които подбрах, не успяха да убедят враждебно настроените мъже, които всяка вечер пиеха в различни барове и замисляха плановете си. Разбрах, че хората ми едва са се измъкнали живи, защото когато онези са чули, че ги изпращам аз, им дали няколко секунди, за да се разкарат. Татко беше разочарован, но този път, учудващо, вината не беше моя и той не ме обвиняваше. Щеше да направи същото, така или иначе. Радваше се, когато го предложих, защото беше изпълнен с надежда, че това решение ще сработи. Беше разочарован от развитието на този, така наречен „мирен договор”.
Излязох от кабинета си, оглеждайки се наоколо. Стражата тичаше по дългите коридори, обикаляйки по етажите на двореца и съпровождайки графините от стаите им до тайното и безопасно място, построено именно заради подобни цели. Намираше се в балната зала, а ключът зад една от картините, отваряше вратата, която се откриваше в стената . Помещението беше огромно. Можеше да побере, както кралското семейство, така и важни гости. А, в случай, че го откриеха имаше врата, която предлагаше кратък и лесен изход от двореца. Трябваше да се добера до мястото и да проверя дали всички са там и са в безопасност, но дочух, че бунтовниците са окупирали градините, убиват бързо и скоро ще влязат. Въоръжих се с пистолета, който криех в най-долното чекмедже на бюрото си и излязох. Предложиха ми помощ, но отказах. Щях да отида сам. Те имаха по-важна задача и тя беше да защитят гостенките ни.
Пристигнах в балната зала, а момичетата бяха изплашени. Уверяваха ги, че нищо няма да им се случи, но при такива обстоятелства, всяко обещание, можеше да се превърне в лъжа. Влязох вътре, виждайки родителите си и Хари. Изглеждаха облекчени, когато ме видяха, а някои от графините веднага се успокоиха. Сякаш всички ме очакваха. Огледах всички, търсейки едно момиче конкретно, но… по дяволите! Не я открих. Отношенията ни с Елиза бяха обтегнати през последните няколко дни, но обичах принцесата си и превъртях, когато не я зърнах в тълпата от останалите четиринадесет госпожици.
आप पढ़ रहे हैं
A Royal Story(BG Fanfiction)
फैनफिक्शनКралство Самора е съвкупност от острови, за които почти никой не знае. То има своите традиции, които трябва да бъдат спазвани. Всеки принц, навършил двадесет и пет години, наследник на трона или не, трябва да си избере съпруга. Лиъм Пейн бе този при...
