Better Than Me/H.S. FanFiction/

15. Нежелани чувства

И ето тук сгафих. Нарекох я Макейла. Как успях да съм такъв глупак.

-Съжалявам. Обърках се, мислех за друго. Знаеш, че около теб си губя ума, Мелиса. Просто ми действаш така.-опитах се да замажа положението и след като тя ми се усмихна, разбрах че съм го направил.

След дългия ден се прибрах да преспя за поне два часа. Утре на сутринта щях да видя Макейла и щях да изясня някой неща с нея. Просто трябваше да говоря с нея, нямаше да оставя всичко това така.

Момента, в който отворих вратата, баща ми ме посрещна. Изглеждаше бесен, което някак ме плашеше.

-Спасил си Макейла Смит?-този въпрос не го очаквах. Даже не знам дали беше въпрос или факт, който знае.-Всички знаят, че си спасил последния жив човек от семейство Смит. Последния Хари. Знаеш ли, че сега ми искат огромна сума пари? Знаеш ли какви каши забърка. Имаш малко време, момче, и аз искам ти да си този, който ще я убие. Остават ти 7 месеца. Това е страшно малко време! Да не би да искаш да не видиш майка си отново?

-Имам план, успокой се. Макейла Смит ще бъде убита от мен. Заявил съм ти го много отдавна!- повиших тон. Дразнех се, че ми нямаше доверие. Всичко, което правех бе за да бъде горд, а сега се съмняваше в мен.-Ще си лягам!

- Да не би да сте приятели с нея?-той ме хвана за ръката и ме спря. Понечих да се дръпна, но той затегна захвата.- Попитах нещо!

- Не не сме! Не сме никакви! Остави ме на мира! Остави ме да направя това, което трябва.

Дръпнах се и се качих в стаята си. Беше 3:24 сутринта и ми трябваше малко сън. Знаех, че на сутринта ще видя Макейла, затова просто затворих очи и се отпуснах.

~●~

Телефона ми започна да звъни. Преди да вдигна проверих часа.

13:40... успал съм се.

-Ало.-вдихнах.

-Братле, Рейчъл е будна и те търси. Къде си?- Беше Арън.

-У нас. Ей сега ще дойда.-затворих. Трябваше да се оправя. Исках да отида там час по-скоро.

От името на Макейла.

Събудих се в болницата. Помня идеално какво стана. Отвлякоха ме и Хари ме спаси. Трябваше да му благодаря, въпреки че знаех, че ще задава страшно много въпроси. Помня как беше притеснен за мен. Помня как ме успокояваше в колата и всички тези спомени ме караха да се обърква приятели ли сме или нещо повече?..

Медицинската сестра ме проверяваше през 15 минути и ми задаваше един и същи въпрос. Дали по дяволите искам да разговарям с психолог. Тази жена само ако знаеше за целия ми живот до момента, щеше да ме гледа през сълзи. Съжалението й беше изписано на лицето. Ох, горкото момиче беше отвлечено. Спокойно бе жена. Няколко шева и упойки. До седмица ще съм на крак.

Тъкмо си мислех да спя, но вратата се отвори. Беше Хари. Най-сетне ще имах възможността да говоря с него, въпреки, че нямах идея какво ще му обяснявам.

- Хари.. Как си?-много тъп въпрос. Аз бях на болнично легло с десетки кабели излизащи от различни части на тялото ми и за капак на всичко АЗ го питам как е.

-Добре съм, Рейчъл.-ето тук внезапно и на мен ми стана добре. Щом ме нарича Рейчъл, значи не знае нищо. Или поне не знаеше това, което трябваше да научава.-Трябва да поговорим. Радвам се, че си жива и, че ще се оправиш, но покрай теб си навличам много неприятности. Мелиса едва не умря, мамка му. От тук нататък ти ще стоиш далеч от мен или нещата ще станат наистина лоши. Ясен ли съм?

Погледа му беше изпълнен с ярост. Не вярвах, че ще чуя това. Мислех си, че ще се зарадва, че съм добре. Не можеше да губя приятел точно сега!

Видях как Хари се обърна и отвори вратата.

Недей.. Недей.

Исках да го спра, но думите просто не излизаха.

От името на Хари

Грешка ли беше това? Определено. Съжалявам ли? Определено.

Но какво можех да направя? Щях да срина едва изграденото доверие на баща ми към мен. Щях да загубя майка си и сигурно щях да загазя толкова много, че щях да завърша като Макейла накрая: На търг за много пари.

Не исках да правя това. Не исках да виждам разочарованието в очите й. Но какво можех да сторя? Не исках да го признавам пред никой. Затова го направих само пред себе си, колкото и трудно да беше.Трябваше  да спра да се влюбвам в Макейла преди да стане късно...

Трудно ли щеше да бъде? Не знам. Заслужаваше ли си? Не знам.

Питате се какво знаех? ...

Знаех, че не исках и косъм да падне от главата й. Знаех, че исках да бъде моя. Но знаех, че това няма как да стане.