Глава 2

70 7 0
                                    




Вече наближавах жилището ми. Оставаха ми около три пресечки. Стомахът ми къркореше от глад, а краката едва ме държаха. Завивайки по предпоследната уличка, въобще не очаквах да се блъсна в нещо или по скоро в някого.

Първото, което видях беше тъмносин жакет с показваща се отдолу бяла риза, а веднага след това се озовах на земята. Мъжът, в когото се блъснах стоеше над мен и ми подаваше ръка за помощ. Използвах няколкото секунди преди да я поема, за да го огледам. Изглеждаше около петдесет годишен. Косата му беше в прекрасен тъмно златист цвят. Дори и на тъмнината в уличката изглеждаше все едно блести. Очите му бяха в обикновен тъмнокафяв цвят. Забелязах, че ушите му бяха заострени. „Значи не е смъртен" отбелязах си наум. Това, което обаче ми направи впечатление бяха дрехите. За мъж на такава възраст беше доста строен. Жакетът беше прилепнал по тялото му, нямаше открояващи се цветове само обикновено тъмносиньо. Шевовете обаче бяха безупречни. Зачудих се кой би тръгнал облечен така в това топло време. Вталения панталон беше в черен цвят, а велурените му обувки макар и прости бяха много добре почистени. Лъхаше на богатство. Поех ръката му и казах:

  - Съжалявам много! Не Ви видях.

  - Няма проблем. Вината е и моя. – каза той – Добре ли сте?

  - Да, добре съм. Благодаря, че ми помогнахте. Не знам дали щях да имам сили да се изправя сама. – казах, смеейки се

  - Но защо? Да не се е случило нещо? – каза притеснено мъжът.

  - Хаха. Не, нищо не е станало, просто съм скапана от умора. Имам чувството, че ще заспя в момента, в който помириша възглавницата.

  - Ха ха, това ли било. Притесних се. Между другото, не се представих. Аз съм Ансел Брукс.

  - Аркейн. Чакайте! Брукс ли казахте? Като онзи Ансел Брукс, най-богатият човек в Айзънууд?

  - Е, разкрихте ме. – каза той, смеейки се.

  - Може би не трябваше да си казвате фамилията. – добавих аз през смях -  Досетлива съм.

  - Може би сте права. – каза Ансел и се усмихна – Наблизо ли живеете, мога да Ви изпратя ако пожелаете?

  - С радост бих си побъбрила с някого.

֎

Вървяхме вече от пет минути и през цялото време не спряхме да говорим. Толкова много не съм общувала с никого друг от времето, когато мама беше до мен. Опитвах се да внимавам с приказките, все пак компанията не беше коя да е, но никога досега не бях водила толкова освободен разговор. Говорихме за общи неща. Дори не усетих кога сме стигнали до моя вход.


A destiny of flames and magicWhere stories live. Discover now