A destiny of flames and magic

Глава 27

Днес бях на първия етаж. Бях почистила трапезарията преди половин час и вече приключвах и с всекидневната. Намествах вазата с цветята и после трябваше да оправя възглавничките по диваните.

В камината гореше огън и в помещението беше приятно топло. Дървата отстрани бяха свършили затова щом приключа трябваше и да донеса. Тъкмо си отбелязвах това, когато господин Брукс дойде.

Продължавах да го отбягвам възможно най-упорито без да правя впечатление. Наистина го харесвах и го мислех за много мил човек. Може и наистина да се е променил, но вече не можех да го гледам със същите очи. Въпреки това поздравих.

- Добро утро, господине!

- Добро да е! А, Ейдън няма ли го още?

Чудех се дали да отговоря на въпроса му. Беше очевидно, че го няма. Столовете бяха празни.

- Така изглежда.

- Може да се е успал, сигурно след малко ще слезе.

- Възможно е. – уверих го с усмивка. „ Да има късмета още да е в стаята ми. Ще го убия." мислех си вътрешно.

Нямаше и минута, когато чух стъпките му по стълбището. Отдъхнах си и се заех с възглавниците.

֎

- О, не. – възмущавах се. – Как можа да го направиш?

- Нали! – каза Дилън. – Защо отряза човека така?

- Ще престанете ли да се възмущавате? Много добре знаете, че накрая пак ще свършат заедно. – каза Бети.

- Бети, убиваш всички емоции в историята с тези коментари. Всяка романтична книга свършва по един и същ начин. Ама ако бяхме начинаещи читатели, нямаше да го знаем. – казах й.

- Ама вие не сте начинаещи. Не разбирам какъв е проблема? – беше й смешно.

- Остави я. Тя не разбира. – каза Дилън и продължи да чете.

Тази седмица бяхме заложили на романтика, включваща и много приключения. Главните герои се мразеха, после се наложи да работят в екип, за да спасят света, и започнаха да имат чувства един към друг. В момента бяхме на етапа, в който и двамата не смееха да признаят чувствата си.

- Добре, стига за днес. – каза Дилън двайсет минути по-късно. – Нека спрем до по-безинтересна глава, че да не ни държи в напрежение.