A destiny of flames and magic

Глава 6

Малко по-късно спрях задъхана пред вратите на библиотеката. По пътя насам трябваше да се отбия да се преоблека и вече пременена в нов панталон в цвят бордо и бяла риза се наложи да бягам до там, за да не закъснея за срещата. Не обичам да закъснявам. Никога.

Поех си дълбоко въздух и разтворих вратата. Сутринта бях обяснила на Дилън за еркерния прозорец, на който четях, и му казах да се срещнем там. Въпреки че бягах, явно бях закъсняла. Той вече стоеше там и ме чакаше.

- Съжалявам, забавих ли се? – попитах все още задъхана.

- Не, не си. Аз свърших по-рано от очакваното и направо дойдох тук.

- Ох, добре. Бях се притеснила.

- Защо? – погледна ме объркано. – Чакай да не си бягала дотук? – попита ме и изви устните си в усмивка.

- Може би. – казах смутено. – Виж просто не обичам да закъснявам. Това е.

- Не е нужно да ми обясняваш. Радвам се, че дойде. Е, нека да се потопим в света на любимите ти книги.

- Хайде! – отвърнах и вече нямаше и следа от смутеността ми. Поведох го с увереност между рафтовете и струпвах книги в ръцете му. След малко бройката надхвърляше седем книги и реших, че е достатъчно.

- Стига толкова засега. Мисля, че тези ще ни стигнат за седмици напред. – казах му.

- Имаме предостатъчно време. Няма за къде да бързаме. При прозореца ли да ги занеса? – попита ме, а аз само кимнах.

Седнахме на диванчето пред прозореца и започнахме с първата книга. Той задаваше въпросите, аз отговарях. Попита ме на колко съм била като съм я прочела, как съм разбрала за нея и накрая за какво се разказва.

Мисля че сам се вкара в капан, като изяви желание да разбере нещо повече. Книгите за мен са нещо свещено и започна ли да разказвам някоя не мога да не кажа всичко. Устата ми просто не спира.

На Дилън обаче изглежда му беше интересно. Не се оплака нито един път. Напротив, коментира заедно с мен, смяхме се и дори изяви желание някой път да ги прочете сам, за да ги обсъждаме. Този следобед разгледахме две от книгите. Тях върнах по местата им, а неразгледаните оставих на дивана за друг ден.

Беше станало време за вечеря и не исках отново да карам Гус да ми готви извън работното си време. По пътя надолу минахме през преддверието. Толкова се бяхме захласнали в разговора си, че не искахме да спираме, затова избрахме по-дългия път.