A destiny of flames and magic

Глава 8

Събудих се все още с дрехите от снощи, но Бети ме беше наместила върху възглавницата и ме беше завила. Слънцето вече се показваше зад хоризонта, затова станах да погледна часовника. „Трябва да го изместя на нощното шкафче." казах си.

Едва бе минало пет часа, което значеше, че имах предостатъчно време да се приготвя. Взех си бърза вана, за да се разведря след вчерашния плач. Измих зъбите и лицето си и се отправих към дрешника. Беше още рано, когато вече бях готова, но въпреки това излязох от стаята и се запътих към трапезарията на прислугата. Колкото по-рано отидех, толкова повече време щях да имам да закуся на спокойствие.

Влизайки през врата, ноздрите ми се изпълниха с аромата на кафе, шоколад и прясно изпечени кифлички. Настаних се на стола, който с гордост вече наричах мой, поради простата причина че откакто стъпих тук винаги сядам на него, и започнах да трупам кифлички в чинията си. Тъкмо посягах към конфитюра, когато Дилън влезе през вратата. Първоначално не ме забеляза, но не изглеждаше никак добре. Беше оклюмал, косата му стърчеше във всякакви посоки, беше със същите дрехи от онзи ден и дори не ги беше облякъл прилежно, както обикновено. Половината от ризата му стърчеше от панталоните.

- Хей, добре ли си? – попитах го загрижено.

- Да, да, нищо ми няма. – отговори ми умърлушено.

- Не, не си никак добре. Ела тук. – казах и потупах стола, на който ми правеше компания в последните дни. Той се приближи и послушно седна до мен.

- Кажи ми сега какво те тревожи. Онзи ден не ми се стори наред, когато дойде в стаята ми, а вчера нямах възможност да дойда да те потърся. Изглежда обаче, че не си мръдвал от стаята си.

- Така е не съм. – издиша тежко през уста и попита:

- Наистина ли те интересува?

- Разбира се! Грижа ме е за теб. – отвърнах му спокойно и сложих ръката си на рамото му. – Онази вечер спомена нещо за сестра ти.

- Да! Сама знаеш, че останах до малко по-късно, за да се посмея още малко с момчетата. – аз само кимнах. – Разговора отиде в някаква посока, дори не помня кой го започна. Това, което помня обаче беше момичето, за което говореха. Олег , приятелят ми, или поне беше, разказа как една вечер е бил в града с други двама негови познати. Прибирали се от някаква кръчма близо до плажа. Били много пияни и с мъка вървели право по пътя, нищо че било едва осем и половина. В далечината видели красиво момиче. Стройна, висока, с дълга до кръста руса коса и облечена с пастелено лилава рокля до колената. Вървяла сама с кошница в ръка и си пеела някаква песен. Веднага си я харесали и отишли близо до нея. Досетих се, че това може би е била сестра ми. Помня колко плака, докато ни разказваше, помня и всички места, на които имаше следи от пръсти, от нокти, от кръв и от телесните им течности. Дори част от косата й беше оскубана. Щом чух същата история да се повтаря пред очите ми исках да остана, за да се уверя че наистина говорят за същото. Може би не трябваше да оставам. – пое си дълбока глътка въздух и продължи. - Олег продължаваше да разказва. Отишли са до нея, опитали да я заговорят, но тя не им обърнала внимание и забързала право към вкъщи. Не знам как, но я настигнали. Тя се борела с всички сили, но не успяла да им избяга. И тримата се изредили. Когато съседите я намериха, казаха, че цялата треперела от страх, а между краката й и от лицето й се стичала кръв. Не знам какво са правили тези чудовища, но едва се сдържах да не му размажа физиономията. Измъкнах се от тук, грабнах една бутилка уиски и тръгнах към стаята ти. Останалото вече го знаеш.