Глава 7

36 8 0
                                    


Не знам колко време съм седяла и съм плакала, но беше минало много, защото навън вече започваше да се стъмва. Дори не усещах глада, напиращ да разяде стомаха ми. Продължавах да стоя на земята, облегната на вратата. И тогава някой почука.

- Хей, Аркейн вътре ли си? – беше Бети. „Боже сигурно е станало време за вечерята!" сетих се и станах да й отворя.

Отворих вратата с все още подпухнали и зачервени от плач очи, а по бузите ми се стичаха сълзи. Дори един звук не успях да издам, защото щом ме видя устата на Бети веднага се отвори, а очите и се изцъклиха от притеснение и веднага изстреля:

- Какво се е случило? Добре ли си?

- Нищо не е станало, ще се оправя. Да не е станало време за вечерята? – попитах, опитвайки се да си придам малко по-разведрен вид.

- Може ли да вляза?

- Разбира се. – казах й и се отдръпнах от вратата, за да влезе.

Бети влезе в стаята, седна на леглото ми и потупа мястото до нея, казвайки ми да седна при нея. Аз затворих вратата и седнах.

- Сега ми кажи какво е станало, дете? Ще си остане само между нас, но виждам че не си добре. – каза ми загрижено и ме хвана за ръката.

И аз й разказах. Казах й за срещата ми с Ейдън на стълбите, какво ми е казал той и какво съм отвърнала аз. Казах й как си тръгнах от там и че оттогава стоя и плача.

- О, милата! Разбирам! Остани тук тази вечер, не е нужно да ми помагаш. Ще се оправя и сама.

- Не, не, няма да те карам да го правиш! – казах й. -Тук съм, за да работя, и ще си изпълня задълженията.

- Наистина няма проблем. – отвърна ми Бети спокойно. – Ще отида, ще им сервирам и след вечерята ще се върна. Ще ти донеса да хапнеш. Сигурно не си яла цял ден. И ако искаш може да ми разкажеш историята зад белезите ти. Няма да те съдя. – каза и се усмихна топло, потупвайки ме леко по рамото.

- Добре! Благодаря ти! – казах й я прегърнах.

- Хайде, почини си и светни тези лампи за бога. Много е тъмно.

- Хаха добре. – отвърнах й леко развеселена.

Тя излезе от стаята, а аз отидох в банята, за да пооправя малко вида си. Щом се погледнах в огледалото видях, че наистина никак не изглеждам добре. Каквато и усмивка да бях сложила на лицето си, щеше да си личи от километри, че съм плакала. Очите ми бяха червени, косата ми мокра от сълзите и цялото ми лице беше подпухнало. Приведох се в що-годе по-приличен вид и смених униформата с по-удобен кафяв панталон и риза.

A destiny of flames and magicWhere stories live. Discover now