Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 21

-Вики. Радвам се да те видя.-дойде до мен една от лекторките ми

-Здравейте, госпожо Адамова.-усмихнах се

-Как си мила? Добре ли си?-попита жената

-Добре съм. Вие как сте?-попитах

-И аз съм добре. Мила, добре че дойде. Преди малко дойде мъжа който отговаря за стипендиите и той ще говори пред всички в зала 1А. Така, че ако искаш можеш и ти да присъстваш и да чуеш какво казва.-обясни госпожа Адамова

-Не знам. Ще видя. Дойдох за малко.-казах

-Добре, аз сега ще те оставям, за да свърша една работа.

Кимнах и жената тръгна на някъде.

-Скъпата ми приятелка, ти дойде.-Кейтлин се хвърли да ме прегръща

-Ами какво да правя?-попитах и станах

-Ще дойдеш с нас в залата нали?-попита Аманда

-Ще дойда.-отговорих

Влезнахме навътре и отдохме в зала 1А. Беше затъмнено и само проектора който беше насочен срещу голямата бяла дъска осветяваше залата. Седнахме на единия ред на седалките и млъкнахме.

-Е, господин Грейс.-започна госпожа Адамова -Разкажете ни малко повече за работата с фирма като вашата?

Господн Грейс? Ха. Лео..

-Ами при нас идват едни от най-добрите. Няма значение дали са учели тук с помощта на стипендия или са си платили. За нас е важно, хората които работят във фирмата ни, да има уменията и качествата. Опита се натрупва с времето.

Значи той е този който ми спря стипендията и не можах да довърша последната си година.. Мамка му.

-Каква глупост.-измърморих

Кейтлин ме сръчна в ребрата.

-А, какво мислите за стипендиите?-попита жената седнала на стола срещу мъжа

-Мисля, че те дават възможност и на тези които искат да учат, но не могат да си го позволят иначе по друг начин. И точно, заради това решихме тази година да дадем на колкото се може повече ученици възможноста, да влязат в университета със стипендия.-обясни господин Грейс

-Това са пълни глупости. Дали са стипендии на колкото се може повече ученици...-казах и госпожа Адамова, и Леонардо ме погледнаха

-Ам.. извинете..-започна госпожа Адамова

-Не, може ли да се покажете?-попита мъжа

-Не ставай. Стой си на мястото.-каза ми Кейтлин

-А ти защо не ми каза, че заради този идиот са ми спрели стипендията?

Станах и тръгнах да излизам напред. Вече се бях ядосала и не ми пукаше особено какво ще стане. Излезнах напред и видях, че това беше мъжа с който се бях срещнала по рано в онази сграда.

-Как се казвате?-попита

-Не заслужавате да знаете името ми.-отговорих -Вие казвате, че сте отпуснали тази година повече стипендии, за да продължим напред тези които не можем да си платим. Но това са пълни глупости.

Излезнах навън и си включих телефона. Боже как се ядосах.

-Да, току що паркирах на господин Грейс колата.-чух един мъжки глас -Добре сега идвам.

Оставих телефона в чантата и погледнах към мъжа който затвори вратата на черната кола. Ха, сега да видите господин Грейс. Влезнах до колата ми, за да не съм подозрителна. Взех си чантата и вдигнах поглед. Мъжа отиде на някъде и се огледах. Нямаше никой. Извадих си червилото от чантата и излезнах от колата. Отидох до нея и започнах на прозореца да пиша. Грей.. - и прозореца започна да се сваля надолу. По дяволите? Този кога беше дошъл?

-Ще ти звънна по-късно.-каза мъжа и затвори телефона си

След което излезе от колата и дойде до мен.

-Какво си мислиш, че правиш?-попита ядосано

-Нищо.-отговорих

-Нищо? Значи да пишеш по прозореца ми с червилото ти е нищо?!-гледаше объркано

-Да.-отговорих

-Ти..-беше доста ядосан мъжа

-Аз? Какво аз?-ококорих очи насреща му

-Тръгвай с мен.-отговори

-Никъде няма да тръгна с теб. Ти си човека, който провали живота ми.-бях ядосана

-Аз ли? Въобще не те разбирам. Качвай се в колата, не ми се правят тук сцени.-продължи Леонардо

-Няма да ходя никъде.-казах

-Първо ми се появяваш в офиса и ме наричаш "скъпи", после ми говориш така пред всички и накрая ми пишеш по стъклото на колата с червилото си.-отвърна мъжа срещу мен

-И какво да направя? Извиних се за това пред репортерите.-казах