Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 47

2 дни по-късно

Глт на Виктория

С Лео бяхме в Ню Йорк. Не вярвах, че ще се съгласи да дойда с него. Все пак.. ние не бяхме истинска двойка. Учудих се, че се с гласи щом му предложих да дойда с него, за подкрепа. Но.. случват се и чудеса.

-Добре ли си?-попитах го на мъжа щом спряхме пред една бяла двуетажна къща

-Да.-отговори -Хайде да слизаме.

Кимнах и слезнахме от колата. Лео взе куфарите ни и скоро бяхме пред входната врата. Звънна на звънеца и след секунди входната врата се отвори от жена на възраст около 60те.

-Лео, миличък.-жената го прегърна

-Как си лельо?-попита я той

-Добре съм, а ти? Коя е тази мрада госпожица?

-Приятелка.

-Ам..-усмихнах се леко и си подадох ръката -Виктория. Приятно ми е.

-Аз съм Мадисън. И на мен ми е приятно.-стиснахме си ръцете -Е, хайде влизайте.

Влезнахме и си преглътнах.

-За колко дни ще останете?-попита жената

-За два, три дни. Не повече, защото имам работа в офиса, и няма как да я изоставя.-отговори й мъжа до мен

-Е, добре.

-Баща ми къде е?-попита Лео след секунди

-Всеки момент ще се приберат с чичо ти. Вие ако искате се настанете горе в гостната. Стаята в края на коридора.

-Добре.

Качихме се и въздъхнах.

-Не си ли поне малко нервен?-попитах

-Мнее..-Лео поклати глава

Отидох до него и преглътнах. Прегърнах го както и той мен. Защо го направих? Ами просто така го чувствах от вътре. Долу се чу отваряне и затваряне на входната врата.

-Мади, ние се върнахме.-чу се мъжки глас

-Е чичо Джон и баща ми са тук.

-Хайде да слизаме.-отвърнах

Слезнахме и щом ни видяха двамата мъже, спряха с действията си.

-Лео..-баща му стоеше леко вцепенен -Лео, ти си тук!

-Да.-мъжа кимна

Баща му от своя страна се доближи и го прегърна.

-Аз.. ще ви оставя насаме.-казах и се качих

Трябваше им простарнство, а през това време аз щях да се чуя с леля. Щом влезнах в стаята, извадих телефона и я набрах.

По телефона

-Ало, лельо..-усмихнах се щом вдигна

-Вики, как си мила?-попита жената

-Добре. Вие как сте с чичо?-преглътнах

-И ние сме добре. Вие кога ще се прибирате?

-Ами след три дни. Лео има доста работа в офиса и няма как да я изостави.

-Добре, а ще ми кажеш ли защо се наложи да пътувате до Ню Йорк?-нов въпрос, на който не исках сега да отговарям

-Става ли, да ти кажа когато се прибера?

-Разбира се. Само моля те, ако е нещо лошо не го крий..

-Не е..-направих кратка пауза -Лошо. Но не е за разговор по телефона.

-Е, добре.

Лео влезе и го погледнах.

-Лельо, аз ще затварям. По-късно ще ти пиша.

-Добре, мила. Приятно.

-Благодаря, чао.-затворих

-Хей.. какво стана?-попитах го

-Ами.. той си е припомнил някои неща. Но не всичко.-отговори

-Но си спомня теб. Това е добре. Означава, че ще си спомни и за сестрите ти и майка ти.

-Да, но не се знае кога.-въздъхна мъжа

---

Няколко часа по-късно

С Лео седяхме на терасата и си говорехме отново. И сега се сетих за въпроса, който по рано исках да ме задам.

-Лео.. след катастрофата, и остановяването, че баща ти има загуба на памет.. пробвахте ли нещо? В смисъл.. пробвахте ли по някакъв начин да върнете паметта му?

-Да.-кимна -След като го изписаха от болницата, цяла седмица Бела и Кейт му показваха някакви наши семейни снимки.. Мама му разказваше тяхни случки още от както са се запознали..  Но нищо не стана.

Дали ако не..