Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 27

-Ако се преструваш на моя приятелка, ще ти върна стипендията и ще можеш да се върнеш в Милано.

Той сериозно ли ме изнудваше сега по този начин?

-До колкото разбрах са ти останали три месеца. Така че, ако се съгласиш, след три месеца ще се върнеш в Милано, за да си довършиш обучението.-продължи да говори Лео

Обърнах се към него. Кога по дяволите беше станал такъв?

-Или.. можеш да ми върнеш стипендията още утре и да се върна в Милано.-кръстосах ръце пред гърдите си

-Ххм..-Лео поклати глава -Не, няма да стане така. Ти забърка тази каша и в момента всички си мислят, че си ми приятелка.

-Добре.. да кажем се съглася..-започнах на разглеждам офиса -И какво? След три месеца ще ми върнеш стипендията и ще се върне всичко по старо му? И всичко това заради бившата ти?

-Мда.-кимна той -Доста си умна.

-Няма как три месеца да не правя нищо.-поклатих глава и се обърнах към него

-И няма да е така. Ще идваш тук в офиса да ми помагаш. Последна година си, така че може да се каже, че си почти квалифицирана да работиш.

-Няма ли как да го направим за по-малко време?-попитах -Например за два месеца?

-Не.-отговори -Но, можеш да си сигурна, че държа на думата си.

-Три месеца. Не повече.-повдигнах вежди

-Да.-преглътнах -Е, съгласна ли си?

Той щеше да ми върне стипендията? И щях да се върна в Милано? Всеки от нас щеше да продължи пътя си? Аз щях да завърша. И щях да стана архитект.

-Да. Но ще има някои правила.-казах

-Правила? Хм.. съгласен съм.-кимна

-Ще кажа поне на един човек.

-Не.-Лео не се съгласи

-Трябва да кажа. Няма как да крия. Представяш ли си, от утре да сме заедно, след като съм казала на момичетата, че не те понасям? И не искам да те виждам? Трябва да кажа на някой.

-Добре. Но, ще идваш навсякъде с мен.

-Добре, но няма да е всеки ден. Ще ми звъниш преди да ме вземеш, за да ти кажа дали мога или не мога да дойда.-седнах на единия стол

-А ти ще направиш всичко възможно, за да ревнува Кейла.

-Кейла? Така ли се казва бившата ти?-изправих се

-Мхм.

-Добре.

-Нещо друго?-попита мъжа

-Няма да ме докосваш без да го позволя. Няма да ме целуваш, прегръщаш, хващаш за ръка и такива неща.

Лео се засмя и поклати глава.

-Добре.-съгласи се -Но не трябваше ли това аз да го изисквам като правило? Все пак ти беше тази която първа ме докосна, целуна..

-Няма да го правим без позволението на другия, окей?-направих се, че не съм го чула

-Окей. Друго?

-За сега не се сещам.-свих рамене -Но ако има нещо, ще ти кажа.

-Добре.

-Добре. Е ще тръгвам.-взех си чантата

-Къде ще ходим?-попита мъжа

-Не ние.-погледнах го -Само аз. Имам работа.

-Работа? Каква?-получих нов въпрос

-Ще се отбия при леля ми.

-Леля ти? Не си ли тук с вашите?

Нашите.. Ще ми се сега да бяха тук. Но не бяха.

-Не.-преглътнах -Ето още едно правило. Не ме разпитвай за нашите.

Лео кимна. Излезнахме от офиса и си поех въздух. Телефона ми звънна и видях, че е Аманда.

По телефона

-Ало?-вдигнах

-Хей, къде си?-попита -Дойдох до кафенето, но те нямаше. И леля ти каза, че си излезнала.

-Да, имах малко работа. Става ли да ти разкажа като се видим?-попитах

-Да.-отговори момичето

-Добре, стой в кафенето. До десет минути идвам.-затворих

-Е, ще се видим по-късно.-появи се Лео

Аз от своя страна се стреснах, защото не го очаквах.

-Не се появявай така. Стресна ме.-изгледах го странно 

-Ще се опитам да не го правя.-каза и влезе в другия голям офис срещу нас. Там имаше около 10 човека на нашата възраст. А може и малко по-голями.

-Здравей.-дойде до мен едно момиче -Аз съм Теса. Асистентката на господин Грейсън.

-Виктория.-усмихнах се леко и си стиснахме ръцете