Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 45

-Готова ли си?-попита

-Да.-отговорих и си взех бялата чанта

-Добре, да тръгваме.

---

-Тук са много красиви залезите..-споменах докато наблюдавах залеза

-Така е. На такъв залез преди време Дерек ми предложи.-усмихна се жена му, Ерика

-Така ли?-погледнах и двамата

-Да.

Усмихнах се и отново погледнах залеза. Колко ли щеше да е хубаво.. да се случат някои неща.

-Вики, за какво си замисли?-попита ме жената срещу мен

-Мм.. нищо конкретно.-отговорих -Е вие от колко години сте заедно?

-От 5.-каза Дерек

-От 6.-каза Ерика

Хах.

-Сериозно ли не помниш от колко години сме заедно?-попита жената

-Помня идеално, ти не помниш..-отговори й мъжа

40 минути по-късно

Ерика и Дерек ни оставиха сами с Лео, и сега всеки беше с мислите си до колкото може.

-За какво мислиш?-попита мъжа до мен

-Ами..-погледнах го -Замислих се, колко ще бъде хубаво някой просто да ме вземе за няколко дни и изчезнем. Да бъдем само ние..

-Мхм..-кимна Лео -И кой ще бъде този някой?

Може би ти? Чакай.. Защо си го помислих?

-Никой.-преглътнах

-Така ли?-повдигна вежди

-Да, така.-кимнах и отпих от водата в чашата пред себе си

-Мм добре. Искаш ли да ставаме и да те разходим някъде?-мъжа зададе следващия си въпрос

-Добре.-съгласих се

Станахме от масата и се насочихме към плажа. Когато стигнахме до пясъка, си свалих токовете.

-Ее, мислил ли си да кажеш за чувствата си на Кейла?-попитах го

-Вики, в момента не ми се говори за нея.-отговори

-Добрее, тогава за какво?-повдигнах вежди

-Мм за нещо по приятно. Например за работата в офиса.

-Моля?-кога по дяволите се беше превърнал в работохолик -Шегуваш се? Защо например не ми кажеш, какво точно намираш у Кейла?

-Виктория...-Лео ме погледна с предупредителен поглед

-Добре де.-погледнах към морето -Как реши да се занимаваш с архитектура?

-Започнах да рисувам, нещо което не бях правил от доста време.. И просто реших да запиша архитектура. След време татко ми помогна, и така.-отговори -А ти защо се върна тук?

-Липсваше ми града. А и честно казано, след случилото се в Милано, не исках да стоя там. Леля вече се бяха преместили тук, и просто се прибрах.-отговорих -Може ли да те попитам нещо..

-Да.

-Къде е баща ти?

-Мм, нека не говорим за него сега.

-Добре. Еее, разкажи ми за Мая и Нейтън.-смених темата -Как се запознахте?

-Бяхме в един и същ университет. Аз и Нейтън учехме заедно архитектура. Той се познаваше от по-дъгло време с Мая и ни запозна. Започнахме да излизаме и ето ни сега.. работим заедно.

-Това е страхотно.-усмихнах се

-Даам..

-Ела..-подканих го и седнах на пясъка, като се облегнах на един камък

-Добре...-Лео седна до мен -Какво ще правим сега?

-Ще гледаме морето, звездите.. От кога не си го правил?

-От последния път в който бяхме всички заедно на почивка.

Тоест преди 6 години. От тогава той не го е правил.

Глт на Лео

Сега след като Вики ми разказа за инцидента с техните ми се изясни всичко. Изясни ми се, защо се радваше на всяко нещо толкова много. Радваше се и на най-малкото. Дори и на това, че седи на пясъка и гледа звездите. Блясъка в очите й, не беше същия като преди няколко години, но го имаше.