Събрани От Съдбата: Пътят към сърцето ти

Глава 72

-Вики защо си тук?-попита

-Нямаше как да си остана у нас. Кажи ми какво стана?-попитах и седнах до нея

-Чичо ти получи инфаркт. В момента му правят някакви изследвания.-отговори

Инфаркт? Усетих как изтръпвам. Не, не, не.

-Виж, не знам колко ще се забавим. Но не искам да стоиш тук. Иди на някъде, занимай се с нещо. Аз ще ти звънна когато разбера нещо повече.

-Не.-поклатих глава -Ще седя тук.

-Виктория..-жената ме погледна сериозно -Не ме карай да те гоня.

Въздъхнах и звъннах на Аманда.

По телефона

-Хей..-вдигна -Нещо станало ли е?

-Ам.. отиде ли на работа?-попитах

-Не. В нас съм си.-отговори -Ако искаш ела.

-До 5 минути ще съм при теб.-затворих

-Ще отида в Аманда.-казах на леля

-Иди.-прегърна ме

-И ако има нещо искам веднага да ми звъннеш.

-Добре.-кимна

Излезнах от болницата и се качих в колата. Господи. Защо трябва да се случват такива нещо?

30 минути по-късно

-Много ме е страх. Не искам да загубя и него.-говорех си с блондинката

-Спокойно, няма да го загубиш. Всичко ще е наред.-направи опит да ме успокои -Даже знаеш ли какво? Тази вечер може да останеш в нас. Ще пийнем, ще си направим филмов маратон.

-Не, аз трябва да съм готова по всяко едно време за каквото и да е.

---

Часовете се нижеха, а аз седях в Аманда и постоянно гледах телефона си.

-Добре, мисля че имаме нужда от малко вино.-момичето постави две чаши с вино на масата пред нас

-Не мисля, че е добра идея.-поклатих глава

Телефона ми звънна и видях, че е леля.

По телефона

-Ало?-вдигнах

-Вики..-гласът и се пречупи

Не, не, не..

-Идвам веднага.-станах от дивана и затворих

-Какво стана?-попита Аманда

-Не знам.-усетих, че ми се насълзяват очите -Каза името ми и после гласът й се пречупи. Трябва да тръгвам.

-И аз ще дойда.

Взехме си чантите и излезнахме от къщата. Няколко минути по-късно бяхме в болницата.

-Лельо..

-Моите съболезнования.-каза й докторът

Не! Не може да бъде. Няма как наистина да се е случило.

-Какви ги говорите?-попитах доктора -Няма как чичо да е починал. Вие не говорите сериозно.

-Вики не..-започна да говори леля, но я прекъснах

-Няма как.-погледнах я -Не може да е истина. Не може.

Започнах да треперя и седнах на пейката. Не мога да го приема.

-Не.-поклатих глава и заплаках

Боже, защо трябваше да се случи?

---

Вратата ми се отвори и от там влезе Лео. Отидох до него и го прегърнах.

-Шшшшт.-вдигна ме и след секунди седна на леглото

-Няма го. Няма го.-стисках здраво тениската му

-Вики моля те дишай. Не забравяй да дишаш.-поех си въздух -Дишай бавно. Хайде, дишай. Точно така.

-Дори не можах да се сбогувам с него.-казах след известно време прекарано в тишина

-Спокойно. Сега той е на по-добро място.-галеше ме по главата

-Колко е часът?-попитах

-Девет.-отговори

-Трябва да се оправя. След два часа е погребението.-поех си въздух

-Имаш време. Първо се успокой.

Въздъхнах и го прегърнах отново. Не беше честно. Нищо от това не беше честно.