Част 46

641 33 1
                                    

                                                                       Гледната точка на Валери 
*На следващият ден*

Пътувахме към летището, защото полета ни е след два часа. Ще пътуваме с BulgariaAir, защото пилота на частния самолет на Кристиян е болен, а няма никой да го замести. Ще сме в бизнес класа тъй като той не предпочита да пътува с мрънкащи деца и дразнещи хора в икономична класа. Въпреки че и в бизнес класа може да има мрънкащи деца и дразнещи хора, но го кажете на г-н имам частен самолет и обичам спокойствието. Умоляваше ме да поиска самолета на Георги, но аз твърдо отказах. Това не беше кола, която ще я ползваш ей така.

Бяхме на опашката за гранична проверка, когато нашия ред дойде. Граничарят ме гледаше странно сякаш съм направила нещо нередно. Погледна отново паспорта ми и бордната карта и се очуди.

- Извинете има ли някакъв проблем? - доближих се до малкия отвор на кабината. Той поклати глава.

- Вие сте българка?

- Да, защо?

- Аз съм от Варна. Извинявам се от реакцията ми, но вече рядко се случва да виждам граждани от България.

- Няма проблем. - сложи печат на страницата и ми го подаде заедно с бордната карта.

Кристиян седеше отстрани и се чудеше какво ме забави толкова. Обясних му случката и се указа, че и при него са го разпитвали даже са му поискали снимка за спомен. Жената толкова се радвала, че звъннала на мъжа си да се похвали. Няма проблем да ни питат просто понякога като някой чуе за България е като : "Вие не сте американци?" или от типа там е много гадно за живеене място. Не обичах да говорят така за страната, в която съм родена. Ще се питате защо не съм споменала Кристиян? Еми защото не се е родил в България, а в Хърватия. Родил се е по-рано, докато са били при роднини. Той все се шегува, че няма търпение за нищо, доказателство за това било раждането му. Може да съм полу-българка, полу-французойка, но сърцето ми винаги е в България. Не ме разбирайте погрешно половината от детството ми съм го пракарала и във Франция, но всички страняха от мен. Бях живяла там само пет години, но за тези пет години не можех да свикна там. Харесвах страната, но когато си заточена в малко градче без приятели и без семейството си, не беше много приятно затова се върнах обратно в България.

Оставиха ни половин час до полета затова минахме през dutyfree-то, за да си купим нещо за ядене. Не закусвах нищо, защото първо се успах, второ бях развълнувана че ще видя баба Роза и чичо Антон. Той ни писа, че ще ни чака на летището заедно с братовчедките ми. Да не забравя да спомена леля Антония. Тя ми се разсърди, че първо чичо разбрал за новия ми приятел, а не тя. Като бях малка бях също по-близка с леля. Разпитваше ме за почти всичко, споделях тайните си с нея отколкото с майка ми. Затова искаше щом пристигнем първо на нея да го представя, за да не изостане с клюките.

Близо До Теб Donde viven las historias. Descúbrelo ahora