Глава 86

185 35 18
                                    

- Сигурен ли си, че беше добра идея да излизаме? - попита Джехьон, влачейки се след него.

- Ако не ти се излизаше, можеше да откажеш - Те сви рамене.

- Аз ти отказах! - натърти Джехьон. - Ти настоя.

- Какво да направя, че си мекушавец и правиш онова, което ти казвам?

- Нарича се любов, скъпи.

- Както кажеш - Тейонг му се усмихна сладко. - Пък и без теб не знам как да стигна до болницата.

- Пита ли Джисънг дали можем да отидем?

- Не. Не ми трябва позволението му.

- Може Джемин да не иска да ни вижда.

- Притеснявам се за него. Той може да се дърпа до безкрай, така че няма да го чакам. Пък и, нали ти казвам, не съм бил тук от доста време и съм позабравил някои неща.

- Затова реши да ме помъкнеш със себе си.

- Защо се оплакваш сега?

Двамата стигнаха до една автобусна спирка.

- Защото е адски горещо, Те.

- Ще ти купя сладолед и ще се оправиш.

Джехьон драматично повя с ръка пред лицето си, а автобуса дойде съвсем скоро.

***

Чонло влезе в апартамента и всичко, което се бе случило тук, го удари в гърдите. Всичко тук му напомняше за Джисънг и за техните моменти. Забеляза, че няма други обувки в коридора и предположи, че Тейонг и Джехьон ги няма, което го устройваше. Затвори след себе си, а кученцето душеше любопитно новото място. Откачи му каишката и го остави да се разходи свободно наоколо, а той отиде направо в спалнята.

Заболя го, когато видя леглото и изведнъж усети топлината от силните ръце на Джисънг около себе си. Колко пъти бе заспивал разстроен, а той просто го държеше в обятията си, шепнеше му мили неща и целуваше челото му. Просто стояха сгушени един в друг, сякаш бяха само те на света и нищо друго не съществуваше. Това тук беше техния малък свят, тяхното всичко и Чонло си бе мислел, че е у дома и че може да се чувства в безопасност. До момента, в който не го бе заварил с Донгхюк на дивана.

Опитваше се да забрави за това, да изгони този образ от съзнанието си. Не винаги се получаваше.

Отвори широко гардероба, остави сака на леглото и започна да вади дрехите си. Не бяха кой знае колко, но въпреки това щеше да си ги вземе. Не искаше да се връща повече тук, защото любовта, която стените бяха попили, го нараняваше още повече, като му напомняше, че вече я няма.

A demon among menWhere stories live. Discover now