Глава 91

200 29 1
                                    

Чонло бе задрямал на дивана, докато Файтър кротко ръфаше една от играчките си, които Джено му беше купил. Сънят му беше неспокоен за пореден път. Сънува къщата на родителите си и как стои отвън като страничен наблюдател. Вратата се отвори с трясък, Ронджун изхвърча от там и дърпаше по-малкото му Аз за ръката.

- Хайде! - викаше брат му.

- Хьонг, пусни ме! - нареди му Чонло, но не беше послушан. Ронджун го завлачи до спряната наблизо кола и насила го натика вътре. Хвърли малка раница, пълна с дрехи и лични вещи, на задната седалка, заобиколи колата и зае шофьорското място.

- Какво става, по дяволите?! - сопна се Лоло и опита да излезе, но другия вече бе заключил вратите. - Хьонг!

- Трябва да тръгваме - каза задъхано Джун и ръката му трепереше, докато пъхаше ключа в стартера.

- Ами мама и татко?! Не можем да ги оставим!

- Не можем да направим нищо.

- Защо го казваш?! Можем да се върнем и да...

- Няма да се връщаме! - заяви твърдо той и най-после запали. Колата потегли и сънят бавно се разми.

Чонло се събуди, дишаше тежко. Изправи се рязко и се огледа, за да се увери къде е. Какво беше това? Изглеждаше толкова истинско...

- Чонло... - гласът в главата му го стресна и той скочи бързо.

Но гласът не беше тук, а някъде много далеч. Силно главоболие го накара да изтръпне целия, сякаш го беше ударила светкавица. Слепешком се върна в седнало положение и стисна главата си с ръце, затвори очи. Различни образи преминаха през съзнанието му, облени в мъгла. Гласове, лица и действия се смесваха, хора си крещяха, нещо се удари в стената, усети болка дълбоко в костите си, мрачната енергия проникна в клетките му и се разнесе.

Това спомените му ли бяха? Нима си връщаше спомените? Тези неща бяха ли се случили наистина? Дали не бълнуваше отново?

Преди да продължи да си задава тези безумни въпроси, всичко отмина. Главоболието се оттегли и даде място на объркването. След няколко минути дойде на себе си, все още опитвайки да разбере какво бе станало току-що. Погледна озадачено към палето в края на стаята, сякаш то можеше да му отговори на всички въпроси.

Мамка му...

***

Джемин не обели дума през целия път. Бяха го вкарали на задната седалка и той се чувстваше сякаш е кукла. Беше толкова унизително. След като се събуди и си спомни, че бе изпуснал нервите и емоциите си пред Джено, нямаше как да е по-засрамен от себе си. Не искаше точно пред него да изглежда толкова слаб, но тогава... Тогава сякаш имаше нужда да освободи всичко това и сега се чувстваше една идея по-добре, макар буцата да не бе изчезнала от гърлото му.

A demon among menWhere stories live. Discover now