A demon among men

Глава 103

Чонло се събуди и първото, което усети, беше пищенето в ушите. Сбърчи вежди от неприятното чувство и се размърда, само за да разбере, че всъщност не може да мърда. Опита да не се паникьосва и си каза, че има обяснение за това. Пое си дълбоко дъх, сетне отвори очи. Звукът в тъпанчетата му малко намаля и той успя да се съсредоточи. Наоколо беше тъмно, не можа да види нищо кой знае какво. Минаха няколко минути, докато се окопити и надигна леко глава. Установи, че краката и ръцете му са вързани с каиши за леглото, на което се намираше. Обзе го паника. Пробва да се освободи, но те сякаш се стегнаха още повече. Сърцето му заби лудо. Къде беше? Защо беше тук и кой го беше довел?

Слаба светлина минаваше през пролуки в стената и след малко взиране разбра, че това всъщност бяха прозорци със заковани летви на тях.

- Събудил си се - каза глас, който го стресна. Чонло забеляза черния силует до вратата и напрегна зрението си. - Време беше.

Новодошлият се приближи и съвсем спокойно седна на ръба на леглото. Очите на Лоло най-после бяха привикнали към тъмнината и той разпозна лицето на Ронджун.

- Хьонг - едва изрече, гърлото му беше сухо, устните му - сухи и напукани.

- Здравей, миличък - поздрави Ронджун и протегна ръка, оправяйки кичур от косата му. - Добре ли спа?

- Къде съм? Защо съм вързан? Какво става?!

- По-спокойно - Джун отдръпна ръката си. - Всичко по реда си.

- Кажи ми какво става - настоя Чонло.

- Много си любопитен.

- Хьонг!

- Не ми викай.

Чонло си наложи да успокои дишането си и да не показва, че е уплашен. Не стана.

- Съвсем скоро ще разбереш всичко - добави по-големият. - Така че си запази въпросите.

- Моля те, кажи ми защо сме тук.

В ума на Чонло пропълзяха миговете в бара, появата на Лукас и стрелбата, след това му се губеше.

- Имай търпение - усмихна се Джун и се изправи, изтупвайки дънките си.

- Ронджун! - викна той след другия, тъй като духът вече излизаше от помещението. Чонло се примири, че няма да получи отговор и отново пробва да освободи ръцете си. Леглото беше старо и метално, дюшекът - тънък, усещаше пружините отдолу. Дърпа и се мята, докато накрая не се измори. Не постигна нищо. Нямаше как да се развърже, не знаеше къде е и в този момент се запита дали Джисънг знае какво се случва, или никой си няма и на представа къде е той. Затвори очи и въздъхна, нямаше много голям избор.