A demon among men

Глава 105

Чонло вече не беше в тази мрачна стая, наподобяваща мазе. Намираше на зелена градина, може би заден двор на къща и тичаше след друго момче. Двамата се смееха на нещо, момчето пред него размяташе някакво камионче и го дразнеше съвсем по братски. Чонло бягаше след него, искайки да го хване, но се спря рязко, чувайки спор. Къщата беше тази, беше тяхната къща. Заедно с другото момче бяха в задния двор да си играят, сега си спомни. Вниманието му бе привлечено от караницата вътре в къщата и той остави другия, тръгвайки към вратата. Не влезе, а наостри уши, опитвайки да чуе нещо повече. Не успя да различи думи, само знаеше, че единият, мъжкият, глас му беше познат. Високият мъж беше повишил тон и за миг Чонло се бе уплашил, че може да се кара на него. После, обаче, разбра, че мъжът се разправя с някаква жена, чийто глас беше умолителен и едва ли не отчаян.

В спомена лицето на мъжа беше замъглено, той не го видя, но със сърцето си почувства, че това е баща му.  Нямаше как да сгреши. Баща му набързо отпрати въпросната жена, затвори вратата след нея и когато се отправи към задния двор да нагледа момчетата, Чонло се дръпна назад и тръгна към другото момче, което го викаше от края на градината. Лицето на това момче... Това беше Ронджун. Беше по-малък, по-нисък от сега, но усмивката му беше толкова истинска. Чонло реши, че онова, на което беше станал свидетел, не е от такова голямо значение и го изрита от ума си, възобновявайки играта с брат си. Този път Ронджун го гонеше.

Следващото, което проблясна в съзнанието му, беше друг спомен, този път от предния двор. Чонло излизаше от къщата с бодра стъпка, насочил се към пощенската кутия отпред. Винаги той прибираше пощата, харесваше му да ги разпределя: сметки, лични писма, реклами - това бяха неговите три опции. Извади две писма, заедно с днешния вестник от кутията и незнайно защо погледна към отсрещната улица. Там стоеше жена, за която знаеше, че им е съседка. С внукът й често се виждаха и играеха заедно, излизаха и Ронджун също беше с тях. Помаха й весело, но тя не му отвърна, само се взираше в къщата. Чонло свъси вежди, като си каза да не взима реакцията й прекалено сериозно, сетне се върна вътре. Предположи, че може да е имала лош ден. Тогава тя беше красива и сякаш не толкова стара, но тревогата бе започнала да превзема лицето й. Все пак на Чонло това не му влизаше в работата и той не му отдаде голямо значение.

Чонло дишаше тежко, когато пристъпът на прииждащи спомени отмина. Цялото му тяло беше изтощено, сякаш бе пробягал маратон, главата го болеше и ушите му пищяха. Отне му малко време да осъзнае къде е в момента, да разграничи видение от реалност. Коя беше тази жена всъщност? Бе му се сторила мила в дните, когато остана в нейния дом заедно с Лукас, докато не разбра, че го лъжат. Тя му даваше необичайно много внимание, сякаш беше скъп за нея и той точно затова повярва на приказките, че му е баба.