Училище за знаменитости

Девета Глава

Мина 1 седмица, през която Люк само един път ми писа "Хей, как си?". В училище ме отбягваше и така и не ми се обади отново. Дори и не знаех защо го прави.

Хари не се държеше по-различно. В часовете не ме заговаряше, даже и не досаждаше, което бе необичайно са него. Не, че ми пукаше кой знае колко дали ми обръща внимание или не, просто исках да говоря с него за Люк, все пак бяха приятели. Надявах се да говори с него и да разбере защо ме отбягва. Но това нямаше начин да стане докато самият Хари го правеше. Един ден ми писна, затова в часа по математика седнах до него и го затрупах с въпроси.

- Защо ме отбягваш цяла седмица, какво съм ти направила? И защо по дяволите Люк не говори с мен, да не съм го засегнала с него? Говорили ли сте скоро?- къдрокоското бавно се обърна към мен. Той свъси вежди, след което малка усмивка се плъзна по устните, но бързо я прикри.

- От къде да знам защо Люк не ти говори, да ти приличам на любовен гуру?! А и защо ти пука дали те отбягвам, не знаех, че сме дружки, които си бъбрят по цял ден.- Той се засмя, а аз бях потънала в земята.

Помолих госпожата да отида до тоалетната и щом получих разрешение, излязох колкото се може по- бързо.

От двуминутния ни разговор осъзнах две неща: 1) На Хари не му пукаше за чувствата ми и 2) не му пукаше за мен изобщо. Но беше прав за това, че отношенията ни с Люк не бяха негова работа. Трябваше сама да говоря с него.

На обяд не седнах на обичайната ни маса, а реших да намеря Люк. Лутайки се между хората, не забелязах кога се блъснах в някого пред мен.

- Става ти навик да се блъскаш наляво и надясно! Гледай си в краката!- изсъска Тейлър и ме подмина. Честно казано, мислех, че ще ми каже нещо по- обидно, но тя просто ме подмина. Тогава забелязах, че се оглеждаше за нещо...или някого. Най- накрая погледът й спря върху Хари, който бе на няколко метра от нея и тя се запъти към него. Реших да не си губя времето с тях и отново се заоглеждах за Люк, докато не го видях да влиза в столовата.

- Хейй, Люк!- изскочих пред него, от което мисля, че го стреснах. Калъм, който бе до него, деликатно се изниза и ни остави насаме.

- Здравей.- той неловко отмести поглед.

- Искаш ли да се разходим навън?

- Всъщност съм много гладен и исках да си взема храна.- той тръгна към масата, но аз не се отказах.