Училище за знаменитости

Петдесета Глава

- Заповядайте, весела Коледа!- подадох огромна кутия, опакована с шарена хартия, на следващото дете. Момичето беше на около 5 годинки, гологлаво и съвсем слабичко. От родителите разбрах, че има рак и й оставали не повече от няколко месеца живот.

Следващото момченце се возеше в инвалидна количка, а главата му бе клюмнала на една страна. Не чух каква бе болестта му, но знаех, че щях да се депресирам още повече. Взех от купчината с подаръци една кутия с лика на Спайдърмен и внимателно я поставих в скута му, защото ръчичките на детето бяха отпуснати от двете страни на количката.

- Весела Коледа!- Опитах да се усмихна и да прикрия тъгата, а Томас едва кимна и прошепна едно "благодаря".

Погледнах зад момченцето- имаше огромна опашка от деца, които чакаха своя ред- всички те имаха редки заболявания и този бал беше може би единственият им шанс да се почувстват щастливи и специални.

- Ще ме покриеш ли за няколко минути?- Обърнах се към Ариана, която тъкмо връчваше кукла Барби на русокосо момиче с два абуката в ноздрите си.

- Разбира се.- веднага тръгнах към изхода, имах нужда да си поема глътка въздух преди да се побъркам и да избухна в сълзи пред всички.

Щом стигнах до каменните стълби, се свлякох, опитвайки се да не намачкам или скъсам роклята. Сълзите вече окончателно започнаха да се спускат по страните ми. През 10 секунди ги попивах с опакото на ръката си, за да не размажа грима си.

- Чудех се къде си...- Хари се провикна. Супер, намери ме...Отново.

Чух стъпките му, докато се приближаваше. Приведе се, но изражението му на момента се промени. Сбърчи веждите си, а устните му се събраха в права линия. Бавно вдигна ръката си и погали косата ми, след което се присъедини към мен на студения камък.

- Знам...ужасно е. Но след време се свиква. Ние се срещаме с това почти всеки ден. Но предполагам идеята, че правим тези деца малко- по щастливи и се опитваме да сбъднем мечтите им, ни прави по- силни и по-добри хора. Не гледай на тях като на грешка на природата. Тези толкова малки същества живеят толкова по- пълноценно от нас, те изживяват всеки един миг с толкова желание и страст, защото знаят, че може и да им е последен. А ние...мислим си, че имаме цялото време на света и го пилеем толкова безотговорно. Гледаме по телевизията предавания за тези болести и си мислим "това няма как да се случи на мен, няма как...това се случва на онези непознати хора" и с това се успокояваме. Но човек разбира колко е грешал, чак когато това застигне и него. Понякога се чудя наистина ли трябва да ни сполети нещо толкова трагично, за да оценим моментите, в които сме могли да направим толкова много неща, но сме стояли и сме наблюдавали безучастно...Затова не съжалявай тези деца. Те са сто пъти по- силни от нас. Нека вместо само да стоим настрани и да ги оплакваме, да бъдем по- съпричастни и да се стараем да живеем като тях- на пълни обороти. Ние ги виждаме като деца на смъртта, но те всъщност символизират живота...