Училище за знаменитости

Петдесет и Девета Глава

Виктория положи неимоверни усилия, за да ме убеди да остана с нея, вместо да се върна в ЛА, както настоявах до по- рано.

Просто не знаех дали ще издържа тук. Имаше още толкова събития, на които трабваше да идем тази седмица и щеше да е цял късмет ако не срещнех Хари поне още веднъж.

Все пак се съгласих да остана и на следващата вечер присъствахме на раздаването на наградите за модни икони. Бях почти сигурна, че Хари бе номиниран за най- стилен мъж, и че най- вероятно щях да го видя отново.

Докато се качвах по стълбите към залата, неволно се блъснах в някого.

- Лизи, здравей!- Кара, Кендал и Кайли се засмяха насреща ми.- Не знаехме, че и ти си тук!

- Ъм, да, с Виктория съм.

- Между другото видя ли Хари? Бяхме се уговорили да се чакаме някъде наоколо, но него никакъв го няма!- Кайли подшушна нещо на Кара и тя бързо се зачерви.- Съжалявам, не знаех, че вече не сте заедно! Както и да е, сигурно просто се е изгубил, знаеш колко е неориентиран.

- Всъщност не чак толкова.- кръвта във вените ми замръзна, когато дълбокият глас изпълни пространството.

- Добър вечер и на теб, Хари!- Кендал се засмя и извъртя очи, след което тръгна да го прегръща.

Ти сама скъса с него, той вече е свободен човек. Дишай. Издишай. Дишай. Издишай.

- Добър вечер Кара, Кендал, Кайли...Лизи.

Цялата потръпнах, когато чух да изговаря името ми. Толкова бавно и с такъв плътен акцент. Знаех, че се опитва да ме побърка.

- Лизи, защо снощи избяга? Исках да ти кажа нещо.

- Може ли да не е точно тук.- попитах възможно най- тихо и спокойно.

- Не се притеснявай, става дума за малкия ни...бизнес. Не забравяй, че никога не сме се отмятали от сделката.- повдигнах вежди въпросително.- От около две седмици не си ми пращала нови текстове. Да няма проблем?

- Н-не. Просто не ми идва музата...Тоест, имам муза, но всички песни напоследък са по-...депресиращи. Няма нищо хубаво, което да ти предложа.

- Все пак можеш да ми покажеш някои от тях, нали? Ако ми харесат, може и да ги взема. Съгласна?

Поколебах се. Тексовете ми напоследък ставаха все по- лични и не бях сигурна дали съм готова да ги покажа на толкова много хора. Особено да позволя на човека, за когото за всички тези стихове, пропити с тъга и агония, да ги прочете.