Училище за знаменитости

Четиридесет и Първа Глава

Събудих се с ужасно главоболие. Едвам стигнах до тоалетната и изхвърлих всичко, което се намираше в стомаха ми. Стоях наведена над тоалетната чиния пет минути, а косата ми постоянно падаше напред и трябваше и с нея да се оправям. Накрая се изморих толкова много, че просто опрях гърба си в студените плочки, прибирайки няколко кичура зад ушите си. Чух тихи стъпки и бавно отворих очи.

- По- добре ли си днес?- Харпър седна до мен и прокара малката си, нежна ръчичка през несресаната ми коса.

- Какво имаш предвид?- Свъсих вежди, опитвайки си да си спомня какво се е случило снощи.

- Прибра се доста късно. Не изглеждаше добре. Тази сутрин говорих с мама и й казах, че си болна..

- Спокойно, миличка, добре съм. Кажи ми...колко зле бях снощи?- Присвих очи, отчайвайки се от факта, че разпитвах четиригодишната си сестричка за пиянските ми среднощтни изпълнения.

- Ами...Прибра се доста късно, Брук, Ромео и Круз спяха. Захвърли обувките си на земята и май падна няколко пъти на стълбите- момиченцето започна да брои на пръстите си, а аз се засмях.

- Извинявай, че съм те стреснала. Обещавам да не се повтаря- прегърнах сестра си и я целунах по челото.

Върнах се в стаята си и взех телефона. Не бях затворила чата от снощи...Чакай, какво? Прочетох името най- горе на екрана. Хари. Беше ме страх да прочета какво съм му писала.
Ако е било нещо излагащо? Или ако съм му наговорила някаква пълни глупости?!
Преди да се усетя, палецът ми вече се плъзгаше по екрана, търсейки опцията "Изтрий чата"...Не, не можех да го направя. Върнах се на съобщенията й зачетох.
Щом свърших, лицето ми бе придобило нов нюанс на червеното. Бях толкова засрамена от себе си, исках да се скрия някъде и повече да не се налага да говоря с Хари...Не, не, връщам си думите назад. Едва ли след всичко това все още имаше начин да мога да живея без да чувам все ден познатия дълбок, леко дрезгав глас с ясно изразен британски акцент...
.
.
.
.
Още щом влязох в сградата на училището, погледът ми се заби в момчето с кестенявите меки къдрици. Говореше с Найл и се смееше, а аз се възхищавах на дълбоките му трапчинки като пълен идиот.

- Внимавай къде ходиш!- Някой се удари в рамото ми и най- накрая се изместих от вратата.

Не бях сигурна какво да направя- да се държа, сякаш нищо не е станало, или да се метна на врата му и да го разцелувам...Скоро вече нямаше нужда да се тревожа за това, защото в момента, в който Хари ме забеляза, усмивката му стана още по- голяма, и той притича коридора, за да стигне до мен. В единия момент се смееше насреща ми, приближавайки се, а в другия вече ме бе вдигнал във въздуха, а аз не бях усетила кога съм увила краката си около кръста му.