𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔫 𝔦 𝔫 𝔢

5|陰影 Сенки

ПЪЛНАТА ЛУНА се отразяваше в чифт черни очи. Тези черни очи принадлежаха на смълчан призрак, свит в сенките на малката селска колиба подобно на уплашено дете. Прокълнатата му душа се бореше със страх, който доскоро беше виждал като минало което е загърбил. Сърцето му беше като изковано от лед — кротко като спокойните води на горско езеро.

Лицето обаче...

Под белезите обрамчаващи тези черни като въглен очи кипеше гняв, толкова силен, че можеше да запали дървения под, да обгори спящата Чен Хао и да изпепели всички дървета в планината. В основата на този гняв се коренеше всичката омраза, която Си Янг беше натрупала към себе си през годините.

Всеки път когато онзи глас й нашепнеше какво ще се случи, Си Янг го пренебрегваше. Правеше се на глуха и сляпа, и когато знамението му се изпълнеше, заблуждаваше себе си, че това е просто случайност. Но колко случайности имат силата да се повтарят в продължение на тринадесет години?

Си Янг вдигна превързаната си ръка и бавно разви бинтовете, оставяйки ги да се спуснат върху дъските. Памучният плат образува кървава купчина която тя смачка и скри зад коша с плодове. Все така внимавайки да не събуди своята Кристална капка, младото момиче извади помадата и обилно намаза белязаното си лице. Надвесена над купа с вода, тя се погрижи да не остави незакрито парче кожа и върза тежката си коса на стегнат кок. Така. Вече можеше да излезе без да се притеснява, че някой ще я разкрие.

Си Янг взе ШиШи подръка, натисна бравата и се промъкна навън, затваряйки със същото безшумно, ловко движение. Луната беше свидетел на една самотна сянка, пробягала през мократа пръст в посока към пазара. Сега там нямаше никого, но Си Янг се надяваше именно на това. Ако успееше да се промъкне незабелязано в къщата на някой богат земевладелец, може би щеше да открие временен заместител за болестта на Хао. Боговете й бяха свидетели, че беше научила субстанцията и аромата на почти всички билки. Единственото от което се нуждаеше беше късмет — нещо, с което Си Янг не можеше да се похвали.

Стъпвайки на пръсти тя се придвижи до голямо, самотно дърво и се покатери за да огледа терена. На около стотина метра пред нея се простираше голямата стена на къщата на Монг Яо. Сега оставаше да прескочи стените, да се промъкне през градината, да се качи на второто ниво и да влезе през някой прозорец.