𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔣 𝔬 𝔲 𝔯 𝔱 𝔶 𝔬 𝔫 𝔢

16.1 | 劍 Меч

През следващите две седмици Си Янг и Син Йао продължиха своето пътуване. Двамата бързо преминаха през гората от Хунцин до Даобей, спуснаха се през нивите към Тун Лан и успешно се измъкнаха от цяла глутница вълци до Гон Ай. През всяка една от студените вечери Си Янг палеше огън до който младежът се изтягаше като котка и гледаше небето, докато тя вареше сухи листа от билки за чай, към които прибавяше пресен хляб, купен от селото, през което се бяха отбили. 

Двамата бяха започнали да си говорят все по-малко, сякаш и на двама им беше ясно, че щом пътуването приключеше, пътищата им завинаги щяха да се разделят. Никой не обременяваше другия със своите мисли, никой не се преструваше, че не харесва тишината. Си Янг като че беше свикнала на студеното му държание и вече не правеше проблеми, когато се държеше обидно. Дори напротив — беше го приела с отворени обятия, наслаждавайки се на това как хората не им се пречкат. Йао имаше студена аура, която сякаш отблъскваше повечето хора и единствено заблудените девици, видели красотата на един млад мъж се спускаха към него, кичейки го с венци и пърхащи погледи.

В началото всеки път, когато това се случеше, Си Янг се отдръпваше встрани и неловко дърпаше косата си, но когато с времето осъзна, че реакцията на Йао винаги се съдържа в простичкото отблъскване по абсолютно нецивилизован маниер, тя вече не се чувстваше така некомфортно и дори наблюдаваше с интерес реакциите на девиците след като младежът ги прогонеше. Си Янг никога не би повярвала, че човек с външен вид като неговия би се отървал от венчилото до такава възраст като неговата, ала с времето беше осъзнала, че Син Йао е всичко друго, но не и готов за предан съпруг. Той беше груб егоист, който изпитваше удоволствие да мачка другите. Никоя жена не би могла да удържи на подобно отношение, но и самият Йао не й изглеждаше като човек, който би търпял жена.

През последните две седмици обаче Си Янг беше забелязала, че държанието му се беше променило. Този студен и груб младеж беше станал дори по-отдалечен, често се излягаше като котка на слабото зимно слънце погълнат от някаква мрачна мисъл, бърчещ вежди като възрастен и неспокойно тракащ по колана на панталона си. Тази картина се беше превърнала в ежедневие и Си Янг бавно беше осъзнала, че Йао може би вижда и чува неща, които тя не успява.